— Чернокосата в мрежата — продължи островитянката — кашля, плюе морска вода и се мята, а Гудрун, дъщерята на Стурли, се паникьосва и реве с цяло гърло: „Келпи! Келпи! Havfrue10!“. Но даже и глупаците знаят, че това не може да е келпи, защото ако беше, досега да е разкъсало мрежата, а едва ли такова чудовище ще позволи да бъде издърпано на борда. Не беше и havfrue, защото нямаше рибешка опашка, а морските девици винаги имат рибешки опашки, освен това тя падна от небето, а нима някой е виждал келпи или havfrue да летят във въздуха? Но Скади, дъщерята на Уна, веднага почва да крещи: „Келпи!“. Хваща гафела11 и удря мрежата. А от мрежата проблясва някаква синя светлина, и Скади пак се разкрещява! Гафелът полита наляво, тя — надясно, завърта се три пъти във въздуха и се стоварва по задник върху палубата! Веднага се разбра, че да ти попадне магьосница в мрежата е много по-лошо, отколкото медуза, морски скорпион или змиорка. Отгоре на това вещицата започна да крещи и да сипе заплахи! А от мрежата се разнесе съскане, воня и пара — чернокосата беше направила магия! Разбрахме, че това не е шега работа…
Островитянката пресуши халбата и незабавно се пресегна към следващата.
— Да, не е шега работа да хванеш магичка в мрежата си! — Тя се оригна звучно и избърса с ръкав носа и устата си. — И от магията й лодката започна силно да се клати. Просто нямаше какво друго да направим! Брита, дъщерята на Карен, закачи мрежата с куката, а аз хванах греблото и бой, бой, бой!
Халбата подскочи във въздуха и по масата се разля бира, няколко чаши се преобърнаха и изпопадаха на пода. Слушателите избърсаха бузите и веждите си, но никой от тях не пророни нито една обидна дума или забележка. Разказът си е разказ. Той си има свои закони.
— Вещицата разбра с кого си има работа. — Рибарката изпъчи пищния си бюст и се огледа предизвикателно. — С жените от Скелиге шега не бива! Заговори ни тя: „Ще проявя милост, казва, обещавам, че няма нито да ви омагьосвам, нито да ви урочасвам.“ И името си ни каза — Йенефер от Венгерберг.
Тълпата се оживи. От събитията на Танед бяха изминали само два месеца и имената на подкупените от Нилфгард предатели все още се помнеха. Както и името на прочутата Йенефер.
— Отведохме я на Ард Скелиг, в Каер Тролд — продължи островитянката, — при ярл Крах ан Крайт. Повече не я видях. Ярлът бил на поход, и разправят, че когато се върнал, отначало приел магичката сурово, но после изведнъж станал мил и учтив. Хммм… А аз само чаках да разбера каква изненада ми е приготвила магьосницата за това, че едва не я пребих с веслото. Мислех, че ще ме натопи пред ярла. Но не. Дума не е обелила, не се е оплакала, знам това със сигурност. Удържа си на думата. По-късно, когато умря, даже ми стана мъчно…
— Йенефер е мъртва? — извика Трис, от изненада забравяйки за тайната си мисия и за това, че е тук инкогнито. — Йенефер от Венгерберг е умряла?
— Аха, умря. — Рибарката допи бирата си. — Мъртва е като тази скумрия. Убила се е със собствените си вълшебства, докато правела разни магически номера. Случило се съвсем наскоро, в последния ден от септември, точно преди новолуние. Но това е съвсем друга история…
— Лютиче! Недей да спиш в седлото!
— Не спя. Занимавам се с творческо мислене.
И така, драги читателю, ние пътувахме през горите на Заречие, право на изток, към Каед Дху, в търсене на друидите, които можеха да ни помогнат да намерим Цири. Ще ви разкажа подробно как мина пътуването. Но първо, в името на историческата истина, ще ви съобщя някои факти за нашата група — за отделните й членове.
Вампирът Регис беше на повече от четиристотин години. Ако не ни лъжеше, значи беше по-възрастен от всички нас. Разбира се, това можеше да са пълни глупости, но как да проверим? А и предпочитам да вярвам, че нашият вампир е искрен, тъй като, освен всичко останало, той ни беше уверил, че се е отказал да пие човешка кръв, и благодарение на това уверение можехме да заспиваме вечер сравнително спокойно. Забелязах, че в началото, щом се събудеха, Милва и Кахир внимателно опипваха шиите си, но скоро след това спряха. Вампирът Регис беше абсолютно честен вампир, или поне се държеше като такъв; каза, че няма да ни пие кръвта, и не го правеше.
Той си имаше и недостатъци, които обаче не бяха резултат от вампирската му природа. Регис беше интелектуалец — и обожаваше да го демонстрира. Имаше дразнещия навик да изказва банални истини с тон и изражение на пророк, на което скоро всички престанахме да обръщаме внимание, тъй като изказваните твърдения се оказваха или неопровержима истина, или изглеждаха като истина, или бяха недоказуеми, но при проверка винаги се потвърждаваха. Ала най-дразнещ беше навикът на Регис да отговаря на въпросите още преди човек да успее да ги формулира докрай или дори още преди да започне да ги формулира. Аз винаги съм смятал демонстрирането на подобен уж висок интелект за признак на простащина и арогантност, което се приема само в университетските среди и в дворянските кръгове, но трудно се изтърпява от група хора, с които ежедневно пътувате стреме до стреме, а нощем спите под един чул. Но така и не се стигна до сериозни сблъсъци, за което трябва да благодарим на Милва. За разлика от Гералт и Кахир, чийто очевидно вроден опортюнизъм ги подтикваше да се приспособяват към поведението на вампира и дори да се съревновават с него в това отношение, стрелкинята Милва предпочиташе простите и непретенциозни решения. Когато Регис за трети път отговори на неин въпрос, без да я изчака да се доизкаже, тя грубо го наруга, използвайки думи и определения, които биха накарали да се изчерви дори някой стар картоиграч. Колкото и да беше странно, това подейства — вампирът веднага се отърва от изнервящия навик. От което следва изводът, че най-ефективната защита срещу демонстрирането на интелектуалното превъзходство е използването на максимално груби изрази в отговор.