— Ваше Императорско Величество, моля да ми простите, но толкова ли е важно колко истинска е? Политическата ситуация изисква тържествено бракосъчетание. Спешно. Девойката ще бъде с воал. А когато накрая открием истинската Цирила, избраницата просто ще бъде… подменена.
— Да не си се побъркал, Ватие?
— Фалшивата ни беше показана само за миг. Истинската не са я виждали в Цинтра от четири години, а и се говори, че е прекарвала повече време на Скелите, отколкото в самата Цинтра. Гарантирам, че никой няма да забележи подмяната…
— Не!
— Ваше Императорско…
— Не, Ватие! Намери ми истинската Цирила! Размърдайте си задниците най-накрая. Намерете ми Цири. Намерете Кахир. И Вилгефорц. Преди всичко Вилгефорц. Защото Цири е при него. Убеден съм в това.
— Ваше Императорско Величество…
— Говори, Ватие! Слушам те!
— Отдавна смятам, че така нареченият „проблем Вилгефорц“ е просто най-обикновена провокация. Че магьосникът е или убит, или затворник, а Дийкстра организира шумния и ефектен лов само за да ни очерни и да оправдае кървавите репресии.
— И аз имам такива подозрения.
— Само че… В Редания не го огласиха публично, но аз знам от моите агенти, че Дийкстра е намерил едно от убежищата на Вилгефорц, и в него открил доказателства, че магьосникът е провеждал жестоки експерименти с хора. По-точно с човешки ембриони и… бременни жени. Така че ако Вилгефорц е заловил Цири, боя се, че по-нататъшното й търсене…
— Млъкни, по дяволите!
— От друга страна — изрече бързо Ватие де Ридо, без да сваля поглед от изкривеното от дива ярост лице на императора, — всичко това може да се окаже просто демонстрация, целяща да очерни магьосника. Това е типично за Дийкстра.
— Искам да намерите Вилгефорц и да му отнемете Цири! Да ви вземат дяволите! Стига сте се отплесвали и стига сте правили предположения. Къде е Кукумявката? Още ли е в Гесо? Та нали уж беше претърсил всичко там? Нали девойката я нямаше? Нали астрологът бил сбъркал или лъжел? Всичко това са цитати от доклада му. Какво търси още там?
— Осмелявам се да отбележа, че коронерът Скелен предприема не особено ясни действия… Събира подразделението си — онова, което му заповядахте да организира — в Маехт, във Форт Рокаин, където е разположил базата си. Позволете да добавя, че този отряд е доста подозрителна сбирщина. Странното е, че към края на август господин Скелен е наел известен наемен убиец…
— Какво?
— Наел е убиец, на когото е заповядал да унищожи вилнееща в Гесо разбойническа шайка. Само по себе си това дело е похвално, но това ли трябва да върши императорският коронер?
— Да не би случайно в теб да е заговорила завистта, Ватие? Не е ли точно тя виновна за разпалените ти цветисти донесения?
— Просто отбелязвам фактите, Ваше Величество.
— Точно факти искам да виждам. — Императорът рязко се изправи. — Вече ми омръзна само да слушам за тях.
Денят беше наистина тежък. Ватие де Ридо беше уморен. Наистина, в дневното си разписание беше планирал още час-два канцеларска работа, за да не затъне в море от неоформени документи, но дори само при мисълта за това започваше да му се повдига. „Не — помисли си той, — няма да върша нищо насила. Работата ще почака. Я да отида при Кантарела, сладката Кантарела, при която толкова добре си почивам.“
Не се колеба много — просто стана, взе наметалото си и излезе, отпъди с жест на отвращение секретаря си, който опита да му пробута една папка със спешни документи за подпис. Утре! И утре е ден!
Напусна двореца през задния изход, откъм градината, и тръгна по кипарисовата алея. Мина край изкуствения басейн, в който изживяваше своята сто трийсет и втора година шаранът, пуснат още от император Торес, за което свидетелстваше златният медал, прикрепен към хрилете на огромната риба.
— Добър вечер, виконте.
С рязко движение на предмишницата си Ватие освободи скрития в ръкава си кинжал. Дръжката с лекота се плъзна в дланта му.
— Рискуваш много, Риенс — отвърна студено той. — Рискуваш много, като показваш в Нилфгард изгорената си физиономия. Дори и като магическа телепроекция.
— Забеляза ли го? А Вилгефорц ми гарантираше, че стига да не ме докоснеш, по никакъв начин няма да разбереш, че това е илюзия.
Ватие прибра кинжала. Изобщо не беше разбрал, че това е илюзия, но сега вече знаеше.
— Твърде си страхлив — каза той, — за да се появиш тук лично, Риенс. Много добре знаеш какво те очаква.
— Императорът още ли ми е сърдит? И на моя господар Вилгефорц?
— Нахалството ти е обезоръжаващо.
— По дяволите, Ватие. Уверяваме те, че продължаваме да сме на ваша страна, и аз, и Вилгефорц. Признавам, че ви измамихме, като ви подхвърлихме фалшивата Цирила, но го направихме с най-добри намерения, да ме удавят, ако лъжа. Вилгефорц предположи, че ако истинската е изчезнала, по-добре да има фалшива, отколкото въобще да няма. Предположихме, че ще ви е все едно…