— Нахалството ти вече не е обезоръжаващо, а оскърбително. Нямам намерение да си губя времето в празни приказки с обиждащи ме миражи. Когато най-накрая те спипам в реалния ти вид, тогава ще си поговорим надълго и нашироко, обещавам. А дотогава… Apage12, Риенс!
— Направо не мога да те позная, Ватие. По-рано дори самият дявол да се явеше пред теб, ти не пропускаше възможността да провериш дали можеш да получиш някаква изгода.
Ватие дори не удостои илюзията с поглед, а започна да разглежда покрития с водорасли шаран, който лениво мътеше водата в басейна.
— Изгода? — повтори най-накрая той, презрително издавайки устни напред. — От теб? Че какво можеш да ми дадеш? Истинската Цирила? Своя патрон Вилгефорц? Или може би Кахир аеп Кеалах?
— Стоп! — Миражът на Риенс протегна илюзорната си ръка. — Каза го.
— Кое?
— Каза „Кахир“. Ще ви донесем главата на Кахир. Аз и моят господар Вилгефорц…
— Пощади ме, Риенс — прихна Ватие. — Промени реда.
— Както искаш. Вилгефорц, с моята скромна помощ, ще ви достави главата на Кахир, сина на Кеалах. Знаем къде се намира и всеки момент можем да го измъкнем оттам като рак от мрежа.
— Я виж ти, какви възможности имате! Толкова добри агенти ли имате в армията на кралица Меве?
— Изпитваш ли ме? — намръщи се Риенс. — Или наистина не знаеш? По-скоро второто. Кахир, драги виконте, се намира… Ние знаем къде се намира. Знаем накъде се е запътил и знаем в каква компания. Искаш ли главата му? Ще я получиш.
— Глава — усмихна се Ватие, — която няма да може да разкаже какво всъщност се е случило на Танед.
— Може би така ще е по-добре — отвърна цинично Риенс. — Защо да даваме на Кахир възможност да говори? Целта ни е да изгладим, а не да задълбочаваме неприязънта между Вилгефорц и императора. Ще ти доставя безмълвната глава на Кахир аеп Кеалах. Ще направим така, че заслугата за това да изглежда твоя и само твоя. Очаквай доставка в следващите три седмици.
Древният шаран в басейна мътеше водата с гръдните си плавници. „Този звяр — помисли си Ватие, — сигурно е страшно умен. Само че за какво му е този ум? Плува все в една и съща тиня, сред едни и същи лилии.“
— Каква е цената ти, Риенс?
— Дреболия. Къде се намира Стефан Скелен и какво е замислил?
— Казах му каквото искаше да знае. — Ватие де Ридо се облегна на възглавниците, играейки си със златните къдрици на Картия ван Кантен. — Разбираш ли, сладка моя, към някои проблеми трябва да се подхожда умно. А умно означава конформистки. Ако постъпиш иначе, няма да получиш нищо. Само вмирисана вода и воняща тиня в басейна. И какво от това, че басейнът е направен от мрамор и се намира на три крачки от двореца? Прав ли съм, сладка моя?
Картия ван Кантен, наричана галено Кантарела, не отговори. Но Ватие и без това не очакваше отговор. Момичето беше на осемнайсет години, и меко казано, не беше гений. Нейните интереси — поне за момента — се ограничаваха с любовни игри. И поне за момента — с партньор Ватие. По въпросите на секса Кантарела притежаваше природен талант, в който страст и увлечение се съчетаваха с техника и изкуство. Но това не беше най-важното.
Кантарела говореше малко и рядко, но затова пък слушаше с интерес и охота. Пред нея човек можеше да се наговори, да се отпусне и да възстанови психическото си равновесие.
— Човек на тази служба може да получи само упреци — продължи Ватие с огорчение в гласа. — Защо не съм бил намерил някаква си там Цирила! А това, че благодарение на моите хора армията печели победа след победа, малко ли е? А това, че генералният ни щаб знае за всяко движение на врага, и то ли е малко? А това, че моите агенти отвориха пред императорските войски вратите на крепост, която иначе щяхме да щурмуваме няколко седмици, пак ли не стига? Не, никой няма да ме похвали за това. Важна е само някаква си там Цирила!
Сумтейки ядосано, Ватие де Ридо взе от ръката на Кантарела бокала, пълен с прочутото вино Ест Ест от Тусент, реколта от паметните времена, в които император Емхир вар Емрейс беше още малък, лишен от права и ужасно сърдит юноша, а Ватие де Ридо — млад нисш офицер от разузнаването.
Това беше прекрасна година. За виното.
Ватие отпиваше от виното, играеше си с гърдите на Кантарела и разказваше. Кантарела слушаше внимателно.
— Стефан Скелен, сладка моя — бърбореше началникът на имперското разузнаване, — е един комбинатор и заговорник. Но аз ще науча какво планира още преди Риенс да се добере до него… Защото вече имам човек там. Много близък до Скелен… Много близък…