— Знам какво си е помислил. Получи ли писмото ми?
— Получих го. — Хувенагел седна тежко, блъскайки с корема си масата така, че халбите и чашите за вино издрънкаха. — И всичко подготвих. Не видя ли афишите? Хората вече се стичат в театъра. Валят пари… Сядай, Лео. Има време. Ще поговорим, ще пийнем винце…
— Не ти искам виното. Най-вероятно е държавно. Задигнато От нилфгардските обози.
— Обиждаш ме. Това е Ест Ест от Тусент. Гроздето е брано по времето, когато нашият милостив император Емхир още е бил ей такъв мъник и е акал в гърне. Била е добра година. За виното. Наздраве, Лео.
Бонхарт вдигна безмълвно чашата. Хувенагел примлясна, оглеждайки критично Цири.
— И значи тази едроока сърничка — каза той най-накрая — ще гарантира успеха на обещаните в писмото забавления? Известно ми е, че Виндсор Имбра вече е в града. И води със себе си няколко умели главорези. А и двама от местните смелчаги видяха афишите…
— Някога да си се разочаровал от моите стоки, Хувенагел?
— Никога, факт. Но и отдавна не съм получавал нищо.
— Работя по-рядко отпреди. Вече се замислям да се пенсионирам.
— Необходим ти е капитал, за да има с какво да живееш. Може би имам едно предложение за теб… Ще го изслушаш ли?
— Поради липса на други развлечения — да. — Бонхарт придърпа с крак един стол и накара Цири да седне.
— Не си ли се замислял да се преместиш на север, примерно в Цинтра, на Склоновете или край Яруга? Сигурно си чувал, че на всеки, който отиде там и поиска да се засели на завоюваните територии, империята гарантира парцел земя от четири ниви? И освобождаване от данъци за десет години?
— Не ставам за земеделец — отвърна спокойно ловецът на глави. — Не мога да копая земята, нито пък да ходя след някое добиче. Твърде съм гнуслив. Видя ли купчина тор или червей, започва да ми се гади.
— Същият си като мен — затресе бузи Хувенагел. — От всички селскостопански дейности одобрявам само варенето на домашна водка. Останалото е отвратително. Казват, че селското стопанство е основата на икономиката и то осигурява благосъстоянието на държавата. Само че аз смятам за недостойно и унизително благосъстоянието ми да зависи от това дали там някъде вони на оборска тор, или не. Затова предприех това-онова в нужната насока. Няма нужда да миришеш на земя, Бонхарт, няма нужда да вървиш подир добитъка по нея. Достатъчно е да ги притежаваш. Ако разполагаш с прилично количество земя, можеш да получаваш от нея доходи. Повярвай ми, можеш да живееш в охолство. Да, наистина направих това-онова в тази насока, и затова питам за пътуването на север. Защото, разбираш ли, Бонхарт, там бих намерил работа за теб. Постоянна, добре платена, без загуба на много време. И напълно подходяща за гнуслив човек: никаква тор, никакви дъждовни червеи.
— Готов съм да те изслушам. Без да обещавам нищо, разбира се.
— Земята, която императорът е обещал да отдели на преселниците, може с малко предприемчивост и известно количество начален капитал да се обедини в съвсем прилична латифундия.
— Разбирам. — Ловецът захапа мустака си. — Разбирам накъде биеш. И се досещам какви стъпки предприемаш, за да осигуриш собственото си благосъстояние. Не предвиждаш ли някакви усложнения?
— Предвиждам. От две посоки. Първо, трябва да намерим хора, които да се престорят на преселници, да отидат на север и да получат парцелите. Формално за себе си, но фактически за мен. Но с намирането на наемниците ще се заема аз. На теб се пада другото възможно усложнение.
— Целият съм слух.
— Някои от наемниците, след като получат земята, няма да поискат да ми я дадат. Ще забравят за получените пари и сключените договори. Няма да повярваш, Бонхарт, колко дълбоко в природата на човека са вкоренени мошеничеството, подлостта и алчността.
— Ще ти повярвам.
— Затова ще се наложи да убедим нечестните, че за нечестност не се заплаща. Че нечестността се наказва. И с това ще се заемеш ти.
— Звучи ми красиво.
— Звучи така, както трябва. Аз имам богата практика, вече съм се занимавал с такива номера. След формалното включване на Ебинг в Империята, когато се раздаваха парцели. И по-късно, когато влезе в сила Актът за заграждането, се получи така, че Клармон, този красив град, се оказа на моя земя, и следователно мой. Всъщност цялата тази територия ми принадлежи. Оттук до обгърнатия в сива мъгла хоризонт. Всичко това е мое. Всичките сто и петдесет ниви. Което прави шестстотин и трийсет влока14 или осемнайсет хиляди и деветстотин морги.