— Млъкни, моля те.
Ангулеме промърмори нещо, престана да пришпорва Дракул и изостана, още повече, че Регис и Гералт забързаха, догонвайки движещите се в авангарда Лютичето, Кахир и Милва.
Пътуваха към планините, покрай брега на Неви, чиито мътни и жълтокафеникави след скорошните дъждове води се носеха бързо над камъните и през праговете. Не бяха сами на пътя. Доста често срещаха или изпреварваха ескадрони от нилфгардската кавалерия, самотни ездачи, фургони на преселници и търговски кервани.
На юг, все по-близо и по-страховито, надвисваха планините Амел. И островърхата игла на Горгона, Планината на Дявола, потънала в облаците, които бързо забулваха цялото небе.
— Кога ще им кажеш? — попита вампирът, посочвайки с поглед яздещата отпред тройка.
— Когато спрем за почивка.
Лютичето беше първият, който се обади, след като Гералт спря да говори.
— Поправи ме, ако греша — рече той. — Тази девойка, Ангулеме, толкова охотно присъединила се към нашата компания, е престъпничка. За да я спасиш от наказание, при това заслужено, ти си се съгласил да сътрудничиш с нилфгардците. Позволил си да те наемат. При това не само теб, а и всички нас. Всички ние трябва да помогнем на нилфгардците да хванат или убият някакъв местен разбойник. Накратко, ти, Гералт, си станал нилфгардски наемник, ловец на глави, платен убиец. А ние сме повишени до твои помощници… Или прислужници…
— Имаш невероятен талант да опростяваш нещата, Лютиче — промърмори Кахир. — Наистина ли не разбираш за какво става въпрос? Или си дрънкаш просто заради самото дрънкане?
— Млъквай, нилфгардецо. Гералт?
— Да започнем от това — вещерът хвърли в огъня една пръчка, с която си беше играл дълго време, — че никой не е длъжен да ми помага. Спокойно мога да се справя сам. Без помощници и прислужници.
— Смелчага си, чичко — подхвърли Ангулеме. — Но ханзата на Славея се състои от двайсет и четирима яки мъжаги, които няма да се уплашат току-така дори от един вещер, а ако става въпрос за мечове, даже и да е истина онова, което говорят за вещерите, никой не може да устои сам срещу две дузини. Ти ми спаси живота, така че ти се отплащам със същото. С предупреждение. И помощ.
— Какво означава „ханза“, по дяволите?
— Aen hansa — поясни Кахир — на нашия език означава въоръжен отряд, членовете на който са свързани с приятелство…
— Дружина?
— Точно така. Както виждам, думата е влязла в местния жаргон…
— Ханзата си е ханза — прекъсна го Ангулеме. — А ние тук й казваме „гуляйпартия“ или „хаса“. Какво да ви обяснявам. Предупреждавам сериозно: един човек не може да устои против цяла ханза. При това без да познава още нито Славея, нито някой друг в Белхавен или околността — нито врагове, нито приятели или съюзници, без да знае пътищата, водещи към града — а дотам водят различни пътища. Казвам ви: вещерът няма да се справи сам. Не знам какви са обичаите при вас, но аз няма да изоставя вещера сам. Както каза чичко Лютичето, той ме прие охотно и без колебание в дружината ви, макар че съм престъпничка… Макар че косите ми още вонят на затвор, нямаше време да се измия… Вещерът, а не някой друг, ме измъкна от затвора посред бял ден. За което съм му благодарна. Така че няма да го оставя сам. Ще го придружа до Белхавен, до Славея и до онзи полуелф. С него съм.
— Аз също — обади се веднага Кахир.
— И аз — отсече Милва.
Лютичето притисна към гърдите си тубуса с ръкописите, с който напоследък не се разделяше дори за кратко. Наведе глава. Личеше си, че се бори със собствените си мисли. И че мислите надделяват.
— Не медитирай, поете — изрече меко Регис. — Няма от какво да се срамуваш. При това ти си още по-малко годен да участваш в кърваво сражение с мечове и ножове, отколкото аз. Нас не са ни учили да осакатяваме ближните си с желязо. Освен това… Освен това аз… — Той вдигна искрящите си очи към вещера и Милва. — Аз съм страхливец. Ако обстоятелствата не ме принудят, не искам да изпитвам отново онова, което изпитахме тогава, на сала и на моста. Никога. Затова моля да ме изключите от бойната група, отиваща към Белхавен.
— Ти ме измъкна на собствения си гръб от този сал и от моста, когато не можех да се държа на краката си — обади се приглушено Милва. — Ако там вместо теб беше някой страхливец, щеше да ме изостави и да избяга. Но там не беше някой страхливец. Беше ти, Регис.
— Добре казано, лелче — изрече убедено Ангулеме. — Не знам за какво става въпрос, но добре прозвуча.