Рудникът „Риалто“ не се различаваше особено от рудника „Малката Бабета“, както, впрочем, и от останалите шахти и кариери, покрай които бяха минали Ангулеме, Гералт и Кахир, и които носеха звучните имена „Есенен манифест“, „Стария рудник“, „Новия рудник“, „Рудник Юлка“, „Целестинка“, „Общо дело“ и „Дупката на късмета“. Във всички кипеше работа, във всички изсипваха калната пръст в корита и я промиваха. Във всички имаше предостатъчно червеникава кал.
„Риалто“ беше голям рудник, разположен близо до билото на планината. Самото било беше пресечено и образуваше кариера, тоест открито находище. Промиването се извършваше на изсечена в склона тераса. Тук, до отвесната стена, в която зееха отвори на шахти и минни галерии, имаше корита, подложки, жлебове и други принадлежности и съоръжения на минната промишленост. Наблизо имаше и планинско селце, състоящо се от дървени къщички, палатки, навеси и покрити с дървесна кора колиби.
— Тук нямам познати — каза момичето, завързвайки коня си за оградата. — Ще се опитам да поговоря с управителя. Гералт, ако може, не го хващай веднага за гърлото и не размахвай оръжие. Първо ще поговорим…
— Не ме учи, Ангулеме.
Не успяха да поговорят. Не успяха дори да се приближат до къщата, в която предполагаха, че се намира управителят. На площадката, където рудата се товареше в талигите, се натъкнаха на петима конници.
— Ох, по дяволите! — каза Ангулеме. — По дяволите! Вижте какво е донесла котката!
— Какво има?
— Това са хора на Славея. Дошли са да събират рекет. Вече ме видяха и ме познаха… Мамка му… Ама че загазихме…
— Ще успееш ли да им се измъкнеш?
— Не мисля.
— Защо?
— Когато избягах от бандата, обрах Славея. Това няма да ми го простят. Но ще се опитам. Вие мълчете и бъдете готови. На всичко.
Конниците се приближиха. Напред яздеха двама — дългокос прошарен тип с шуба от вълча кожа и млад дангалак с брада, която несъмнено беше пуснал, за да прикрие обезобразяващите лицето му пъпки. Те се преструваха на равнодушни, но Гералт забеляза прикритите искри на омраза в погледите, които хвърляха към Ангулеме.
— Блонди!
— Новосад! Ирел! Здравейте. Хубав ден е днес. Жалко само, че вали.
Прошареният слезе, по-скоро скочи от коня, премятайки крак над главата му. Останалите също слязоха. Прошареният предаде поводите на дангалака с брадата, когото Ангулеме нарече Ирел.
— Вижте, моля ви се — възкликна той. — Нашата бъбрива сврака. Оказва се, че си жива и здрава?
— И ритам даже.
— Устата сополанка! Носеше се слух, че наистина риташ, и то на кол. Носеше се слух, че Едноокия Фулко добре те е нанизал. Носеше се слух, че си се разпяла и си издала всичко, за което са те питали!
— Носеше се слух — изфуча Ангулеме, — че майка ти, Новосад, искала от клиентите си само по четири тинфа18, а никой не й давал повече от два.
Разбойникът се изплю в краката й с презрителна гримаса. Ангулеме отново изфуча, съвсем като котка.
— Новосад — каза нагло тя, сложила ръце на кръста. — Искам да се видя със Славея.
— Интересно. Защото той също иска да те види.
— Млъкни и слушай, докато още ми се говори. Преди два дни, на около миля от Ридбрун, аз и тия мои приятели убихме онзи вещер, за който на Славея беше дадена мокра поръчка. Схващаш ли?
Новосад погледна многозначително към спътниците си, после затегна ръкавицата си, преценявайки с поглед Гералт и Кахир.
— Твоите нови приятелчета — повтори провлачено той. — По мутрите им личи, че не са жреци. И сте убили вещер, казваш? Но как? С нож в гърба? Или докато спи?
— Подробностите не са важни — сбърчи лице Ангулеме. — Важното е, че въпросният вещер лежи в земята. Чуй ме, Новосад. Нямам намерение да си меря силите със Славея и не искам да му заставам на пътя. Но бизнесът си е бизнес. Полуелфът ни даде аванс към договора, към този аванс нямам никакви претенции, той е за покриване на разходите ви. Но втората вноска, която полуелфът обеща да даде след свършването на работата, по закон е моя.
— По закон?
— Точно така! — Ангулеме не обърна внимание на саркастичния тон на Новосад. — Защото ние изпълнихме договора и убихме вещера, за което можем да представим и доказателства на полуелфа. Значи вземам онова, което ми се полага, и изчезвам в синята, мъглива далечина. Както казах, не искам да се конкурирам със Славея, защото Склоновете са тесни за двама ни. Така му кажи, Новосад.
— Само това ли? — попита саркастично Новосад.
— И го целуни — изсумтя Ангулеме. — Можеш и да му предложиш задника си вместо моя.
— На мен ми хрумна една по-добра идея — обяви Новосад и бързо погледна към спътниците си. — Ще му доставя твоя задник в оригинал, Ангулеме. Ще му предам теб, окована, и тогава той лично ще обсъди всичко с теб и ще се договорите. За всичко. За спора ви относно това на кого се полагат парите от договора с полуелфа Ширу. За онова, което открадна от него. И за това, че Склоновете са тесни за двама ви. Всичко ще уредите в подробности.