— Аз също. Как я намираш?
Помълча, сбърчил вежди.
— Хубава е. Стори ми се добре написана, но някак си ме подразни. — Погледна я. — Работя в компютърния бизнес. Няма никакви причини за подобна параноя. Компютрите са машини и нищо повече. Машини, които бързо обработват данни.
— Не може да става и дума за параноя. В тях са стаени реални опасности.
— Преувеличил ги е на десета степен.
Тя се извърна. Извади с две ръце от панера чаршафите на жълти цветчета и ги сложи в пералнята с белите неща.
— С какво се занимаваш?
— Програмист на свободна практика. Давам консултации на различни фирми, предимно финансови, и съм съставил няколко игри, част от които се продават на пазара. — Затвори вратичката на сушилнята. — А ти?
— Редактор съм. В „Дайадъм Прес“.
— Искаш ли някаква закуска? Или захарна пръчка? — Запъти се към автоматите в другия край на перачницата, като я гледаше през рамо.
— Не, благодаря. — Усмихна му се и се съсредоточи в прането. Сортира последните кърпи и покривки. Пусна монетите в отвора.
— Знаеш ли, че има и котешки храни?
— Не. — Отвори кутията с праха.
— И изкуствени кокали за кучета. Чудно как няма семе за папагали. — Автоматът изгърмя и нещо падна.
Тя се сепна, остави кутията със стабилизатора, от която сипваше при цветните дрехи, и се обърна. Загледа го внимателно, докато се приближаваше към нея, отваряйки някакво пакетче. Усмихна й се.
— Видях те в събота сутринта да купуваш котешки консерви в „Мърфи“.
— Тъй ли?
— Не бях сам и затова не ти се обадих.
Тя се успокои и продължи да слага стабилизатора. Пит се облегна на работещата през две машини пералня.
— Мъжка ли е или женска?
— Женска. Рижа на петна.
Отвори пакетчето с пуканки.
— Откъде си? — Наля белина в машината с белите дрехи.
— От Питсбърг. Тук съм от пет години. Искам да кажа в Ню Йорк. В сградата живея от три. — Предложи й пуканки, живите му сини очи я проучваха настойчиво.
— Не, благодаря. — Усмихна се, затвори белината и я сложи в панера. — Аз съм от Уичита. Тук съм от… Боже мой, кога станаха осемнайсет години!
— Разбрах, че си някъде от Средния запад. По говора, много е приятен.
Погледна го и взе една пуканка.
— Благодаря.
Сложи обратно филтрите в двете перални и затвори капаците.
— Сложѝ си противогаза — промърмори той, загледан през рамото й. Докато извръщаше глава, усети аромат на „Джорджо“.
Едрата жена с черния бретон от осмия етаж спря на вратата под видеокамерата. Носеше тъмни очила, гердан от кехлибар и черна рокля с дълги ръкави. Зад нея някакъв мъж вкара велосипед в асансьора. Кимнаха й и казаха:
— Добър ден.
Тя им отвърна и отиде към автоматите, високите токчета на черните й обувки тракаха по покрития с линолеум под. Вълна от „Джорджо“ удави мириса на прах за пране и белина.
Пит подуши въздуха и се ухили. Засмя се и тя и започна да подбира двайсетачета. Той се отстрани от пералнята, на която се облягаше — лампичките бяха угаснали, и тръгна към сушилните. Откъм автоматите звъннаха монети, чу се бучене и нещо падна.
Кей пусна центовете и се вгледа в бутоните за избор на програма.
Влезе пълна мургава жена с червена блуза, виолетова пола и кафяви подпетени пантофи. Подуши въздуха, намръщи се и тръгна към пералнята, на която допреди малко се беше облягал Пит. Взе панера и отвори капака.
— Точно навреме идвате. Току-що свърши.
Жената се обърна и я погледна неразбиращо.
— А?
— Току-що се изключи. Сега. Край. — Посочи машината.
— Ah, si — каза жената с усмивка. Изтегли омотаните дрехи и ги тръсна в панера. — Si, veinticinco minutos. Exactamente. Veinticinco minutos1.
— Двайсет пет.
— Si.
— Благодаря.
Натисна бутоните и пералните забучаха. Взе кутията и панера.
— Чакай малко — прошепна Пит, застанал до нея с панера си с чисти дрехи, загледан към фоайето.
Тя се престори, че търси нещо, докато непобедимият „Джорджо“ влезе в асансьора и вратата се затвори.
— Трябва да има тръбопровод директно от завода производител — отбеляза Пит, когато влязоха в бежовото фоайе.
— Това е „Джорджо“. Илюстрация на мисълта, че много хубаво не е хубаво. — Докосна бутона между вратите. Числата отгоре се сменяха — две стана едно, четири стана пет.