— Де е той? — запитал царят. — Я доведи и него!
Царският син довел и третия си побратим — и царят му дал най-малката си дъщеря, а на юнака рекъл:
— За тебе вече не остана, синко, дъщеря, но аз искам да те имам като син: ще ти дам половината си царство, та да управляваш заедно с мене.
Но юнакът казал:
— Не ща, не ща. Сърцето ми е пълно, царю честити, и с това, че ожених тримата си братя. А аз ще тръгна да си търся късмета: па — дето е рекъл Бог!
Тръгнал юнакът пак по света. Вървял, вървял, отишъл в друго царство, па свърнал по един мрачен и кървав път.
— Тука ще да ми е късметът — рекъл си той.
Всички, които го виждали, че върви по тоя път, му казвали да се върне назад.
— Хей, момко — думали му те, — който тръгне по тоя път, умира. Никой не се е върнал.
— От какво умират ония, които тръгват по тоя път? — питал ги той.
А те му отвръщали:
— От Кара-Стефана. Там е Кара-Стефана, самодива, хубавица ненагледна: когото погледне, отведнъж пада мъртъв.
— Тук ще да ми е късметът — рекъл на себе си юнакът и си продължил пътя.
Яздил, яздил — и що да види: тук човек умрял, там човек умрял, а по-нататък — мъртъвци на купища. Продължил пътя си юнакът, възседнал коня и стигнал до едно равно място. Отляво и отдясно течели две дълбоки реки, а между тях се издигала на стръмна скала висока бяла кула. Като приближил юнакът до това място, конят му рекъл:
— Измий си лицето в едната река, после — в другата, за да не умреш, като те погледне Кара-Стефана!
Юнакът се измил първом в едната река, а сетне в другата, качил се на коня и се запътил към голямата бяла кула. Възвивал, възвивал с коня по пътеката около кулата, додето стигнал до вратата. Оттам излязла една девойка — много хубава и с такива чудни очи, че когото погледнела, умирал от шемет. Тя била Кара-Стефана. Щом го видяла, заплакала и рекла:
— Юначе, юначе! От колко време Кара-Стефана чака да дойде в кулата юнак за нея, да й бъде лика-прилика, та да не живее сама! И мнозина идваха насам, но когото погледна, все мъртъв падаше. Ти едничък дойде до вратата на кулата: гледам те, а ти дори хубостта ми не виждаш. Отде си и накъде си тръгнал?
Тогава царският син отвърнал:
— Честита хубавице, аз съм царски син. Колкото братя имах, все се изжениха, само за мене мома не се найде. Тръгнал съм да си търся късмета и нещо в сърцето ми казва, че тук ще го намеря.
Самодивата погледнала юнака — хубав, напет и силен, па рекла:
— Къде другаде ще се луташ да си дириш късмета? От тоя късмет по-добър няма да намериш: една е Кара-Стефана, по нея толкова мъже са загинали — и още толкова бълнуват ден и нощ за нея! Вържи коня, па ела в кулата!
Когато влезли в кулата, сякаш слънце огряло юнака: толкова били хубави чертозите, през които го повела самодивата. Като седнал с нея на трапезата, царският син й казал отде е и къде е ходил, а тя му рекла:
— И аз съм сама-самичка. От толкова време жив човек не е идвал при мене. Омръзна ми тая самотност: ако искаш, остани тук — да живеем заедно.
И той я послушал. Много му се харесала самодивата, та останал да живее с нея.
Няколко дена наред юнакът никъде не излизал, но сетне му досадило да седи все вкъщи, та тръгнал по лов из гората, която начевала близо до кулата. Неведнъж отивал лов да лови, ала все се връщал с празни ръце. Запитала го Кара-Стефана защо не може да си хване лов, а той й рекъл:
— Право да ти кажа, от тебе не мога. Видя ли лов и се прицеля, тъкмо когато трябва да опъна лъка, за да пусна стрела, дойде ми на ум за тебе, ръката ми трепне и стрелата отиде накриво.
Тогава самодивата му казала:
— Щом е тъй, вземи ей тоя пръстен, който носех досега на ръката си; когато ти дойде на ум за мене, погледни в пръстена: веднага ще ме забравиш, ръката ти ще бъде сигурна и ще можеш право да се прицелиш.
Той си турил пръстена на ръката и тръгнал по лов. Видял един глиган, прицелил се с лъка, пуснал стрела и го убил. По пътя зърнал на едно място кладенче. Водата бликала от кладенчето и пак се връщала, та потъвала подземи. Юнакът се навел да си измие ръцете и да се напие. Както се мил, паднал му пръстенът от ръката — и право в кладенчето. Търсил го, ровил с пръсти по дъното, но напразно: не можал да го намери. Най-после си рекъл:
— Бива ли пък толкова труд за един пръстен? Ако й е толкова за пръстена — и два, па и три ще й купя!
И си тръгнал. Ала по пътя се размислил и скръб му налегнала сърцето. Влязъл вкъщи натъжен и угрижен.
Жена му го видяла, че е нещо невесел, и го запитала:
— Как така ти друг път лов не хващаш и пак се връщаш при мене весел, а сега хем си убил глиган, хем си нажален? Да не ти се е случило нещо?