А той й казал:
— Как няма да съм нажален? Нали изгубих пръстена, който сне от ръката си, та ми го даде!…
Самодивата заплакала и рекла:
— Ех, още когато ти дойде пред вратата на кулата и аз реших да се оженя за тебе, нещо ми рече на сърцето, че дотук ще ми бъде силата…
За да я утеши, юнакът й казал:
— Недей плака за един пръстен: аз ще ти купя друг, от него по-хубав!
А тя отвърнала:
— Може да не беше хубав тоя пръстен, ала в него ми беше силата. От майка ми беше дар. Когато го носех на ръката си, когото и да погледна, все мъртъв падаше. А сега потъна пръстенът, потъна и силата на Кара-Стефана.
Тая вода, в която потънал пръстенът, минавала подземи по тръби чак до двореца на един цар, който отдавна искал да вземе Кара-Стефана за жена, но тя не го искала. Няколко пъти той пращал войски да я грабнат и да я отнесат от кулата в двореца му насила, но щом самодивата ги погледнела — те падали мъртви. Той знаел, че силата на Кара-Стефана е в пръстена, който носи на ръката си. По тръбите пръстенът стигнал чак до кладенеца в царския двор. Една заран слугите извели конете на царя да ги напоят на коритото. Извадили вода от кладенеца и намерили във ведрото самодивския пръстен. Отнесли го на царя, а той, щом го видял, познал го. Дал богат подарък на слугите и възрадван казал:
— Това ми и трябваше! Нали дойде у мене силата на Кара-Стефана, и сама тя ще дойде: тя отива там, където е пръстенът й. Всичко ще даде, за да си вземе пръстена.
Чакал царят да отиде при него самодивата, но тя все не отивала да си иска пръстена. Тогава той пратил войници да я грабнат и доведат при него. Войниците се задали по пътя, който водел към двете реки. Самодивата ги видяла още отдалеч и почнала да плаче. Притекъл се на плача й царският син и я запитал защо плаче.
— Как да не плача? — рекла през сълзи Кара-Стефана. — Ония, които вървят насам по пътя, или ще ме убият, или ще ме грабнат; но ти къде ще се денеш? За тебе плача, не за себе си!…
А той й рекъл: — Да не те е грижа! Не бой се: щом наближат, извикай ме по име!
Като казал това, юнакът се загърнал с наметалото, яхнал коня и си запасал сабята. Наближили войниците, Кара-Стефана извикала мъжа си, а той се спуснал по пътя да срещне враговете. Всички умъртвил с вълшебната сабя; оставил жив само един от тях, вързал му ръцете на гърба и му казал:
— Иди при вашия цар, та му кажи: „Кара-Стефана се е омъжила за един юнак — толкова силен, че всички, които бяха с мене, изби, но пак не можа да му се насити ръката. Той ми поръча да ти кажа — да пратиш срещу него цялата си войска, та дано тогава да му се насити ръката!“
Отишъл войникът и разказал всичко на царя. А оня много се разгневил и рекъл:
— Каква е тая работа: един човек може ли да избие толкова войска? Та вие без ръце ли бяхте — да се дадете да ви избият?
И той събрал още по-голяма войска и я пратил да убие юнака, па да му доведе Кара-Стефана. Когато приближили към двете реки, целият път почернял от войници. Видяла ги отдалеч самодивата и отново се разплакала. Запитал я пак юнакът защо плаче.
— Как да не плача? — рекла тя. — Погледни каква силна войска иде срещу мене: колкото е на гората шумата, толкова войници е пратил оня цар — тебе да убият, а мене да похитят. Ти изби ония, които дойдоха по-рано. Не съм те и питала как успя да ги избиеш, но тия сега са толкова много, че и десет юнака като тебе не ще могат нищо да им сторят.
— Не бой се! — утешил я отново юнакът. — Щом наближат, и на тия ще видиш силата — като на предишните. Само ме извикай по име.
И той се стегнал като по-рано. Като си чул името, полетял с коня към войската, насочил сабята си към войниците, па рекъл: „Умрете!“ — И те всички паднали мъртви.
Разбрал оня цар, че със сила не ще може да грабне Кара-Стефана, та решил да се опита с хитрост. А много му се искало да се ожени за нея: едно, че била хубавица, каквато втора нямало, и друго — че му било предречено: ако се ожени за нея, и на осемдесет години да е, ще се подмлади, като че ли е на двадесет години. А той бил вече на шестдесет години, та му се много искало да се подмлади. Чул царят, че има някъде в царството му една прочута магьосница. Пратил хора да я повикат. Дошла вещицата и той я запитал ще ли може я с магия, я с хитрост да му доведе самодивата.
— Мъчно е — рекла бабата, — но ще се опитам. Ти трябва само да ми приготвиш един голям кюп, колкото да могат да седнат в него двама души. Другото е моя работа.
Царят веднага поръчал на грънчари да направят кюп, какъвто искала магьосницата. Дали кюпа на бабата, тя направила магия, влязла в кюпа, седнала вътре и прошепнала:
— Стани, кюпе, та иди в тая и тая гора, под която се лъчат двете дълбоки реки!