— Хайде стига, невесто! И главите да си откъснем от скръб, той няма да стане. Умрял — умрял: Божия воля било, та така станало.
Но Кара-Стефана не можела да се утеши. Тя все плачела и нареждала. А бабата й думала:
— Стига, стига! Ако толкова го жалиш, ще си затриеш от жалби живота. Хайде да излезем за малко по гората — да се разтушиш. Хайде, стига плака!
Излезли по гората. Ходили насам, ходили натам, а по едно време завалял силен дъжд. Къде да се укрият от дъжда? Кулата била далеко, гъсти дървета наоколо нямало. Бабата отвела Кара-Стефана при кюпа и влязла вътре. Влязла и самодивата. Тогава бабата прошепнала:
— Хайде, кюпе, дигни се, та ни отнеси в онова царство, отдето си дошъл!
И кюпът полетял като орел, та ги отнесъл всред царските дворове.
Като видял Кара-Стефана, царят много се зарадвал. Той дал на бабата голяма награда, па наградил от радост и грънчарите, та дори и чираците им. После отвел Кара-Стефана в двореца и я попитал иска ли да се венчае за него. А тя рекла:
— Какво да правя? Сега съм в твои ръце. Види се, че е било орисано — твоя жена да бъда. Да се венчаем, но преди това четиридесет дена сватба да правим, а после да ми върнеш пръстена, та чак тогава ще склоня да ти стана жена.
Царят весело отвърнал:
— То се знае. Аз съм цар — и ако не празнувам сватба повече от другите — срам за мене!
И той поканил всички царе и крале, що имало по околните земи, всички царедворци, хора от царско коляно, учени, войводи и още много народ: събрали се толкова гости, че нямали брой. И сватбата продължавала цели четиридесет дена.
Дошли на сватбата и тримата побратими на царския син. Седнали на трапезата и почнали да си приказват. От дума на дума, дошло им на устата и за оня юнак, който едно време ги оженил.
— Помните ли — запитал един от тримата — оня момък, който ни доведе и ни направи царски зетьове, та сега се веселим и живеем толкова хубаво? Той все казваше, че е царски син: дали знае някой от вас какво е станало с него? Уж тръгна късмета си да търси, а пък оттогава нищо не се чу за него.
— Да ви кажа, братя — рекъл оня, който, щом си затвори очите, узнавал къде какво има и къде какво става, — нашият побратим е много пострадал. С измама го е магьосница убила — и сега лежи мъртъв в една висока кула. Никой няма край него, а жена му е доведена тука — и тоя цар иска тя насила да му стане жена. Какво да направим, та да му помогнем?
— Той е умрял — рекъл другият, който можел десет души да носи на гърба си. Толкова добро видяхме от него: да идем поне да го заровим. Качете ми се на гърба — да ви отнеса.
И те се качили на гърба му, той полетял и скоро-скоро ги отнесъл пред кулата. Слезли там, влезли в кулата и видели своя побратим, че лежи вкочанял на леглото. Тогава тоя, който знаел де що има, рекъл на оня, който умеел да плува като риба:
— Побратиме, спусни се в тия две дълбоки реки, дето текат под кулата: в едната лежи сабята на нашия побратим, а в другата — ножницата. Ако човек насочи ножницата към някой мъртвец и му рече: „Съживи се!“ — той ще оживее. Я ти извади сабята и ножницата — да съживим нашия побратим!
Плувецът се гмурнал в едната река и извадил сабята; гмурнал се и в другата и извадил ножницата. После влезли при умрелия, насочили ножницата към него и рекли: „Съживи се!“ — И той наистина се съживил. Станал, потрил си очите и като видял своите побратими, рекъл:
— Прощавайте, братя, че сте ми дошли на гости, а пък аз съм се успал, та не съм могъл да ви посрещна!
— А бе, брате — казали му те, — какво ти спане! Ти не си заспал, ами беше умрял. Оная баба те беше убила с твоята сабя и я беше хвърлила в реката. Оттам я извадихме и те съживихме. Я ставай да вървим, че Кара-Стефана ще се венчава с оня цар, който я искаше. Насила са я отнесли там и силом ще я венчават. Сега им е сватбата. Ето вече десет дена, откак сватба правим. Подир един месец ще бъде венчавката.
— Еее — рекъл юнакът, — ами аз какво да направя? Дали да го убия със сабята?
— Не бива — рекли му побратимите. — Сватба е, голяма безреда ще настъпи и всички ще се нахвърлят срещу тебе. Защо да се убиват толкова хора? Друго нещо да измислим.
— Лесно е — казал оня, който всичко знаел. — Ти намери една бабичка, премени я като царица, а ти се премени като нейно девойче в момински дрехи, хвани един кочияш, па отидете на сватбата като гости. Там ние ще те научим какво да правиш.
Юнакът постъпил, както му казали побратимите, но додето се приготви, додето намери баба и кочияш и додето стигнат в онова царство, минали още двадесет дена. Още десет дена оставали до венчавката, когато царицата и дъщеря й отишли на сватба. Там ги посрещнали много хубаво и натъкмили царската дъщеря до Кара-Стефана. Щом почнали да си говорят, юнакът се открил на жена си, но й казал да мълчи, за да не развали кроежа му.