Кулуф се опитал да разубеди жена си, но не успял. Тя все настоявала. Това бил едничкият случай през живота им, когато се явило несъгласие. Додето се препирали, на улицата се вдигнал силен шум. Чули се стъпките на сума хора. Кулуф надникнал и видял съдията, че влиза в двора заедно с много други лица, между които били Музафер и синът му. Като ги видяла Дилара, припаднало й.
Робите се спуснали да свестяват жената. Кулуф се възползувал от тоя миг, за да отиде при съдията. Но ето че станало нещо неочаквано. Съдията се поклонил доземи на Кулуф и му казал засмяно:
— Господине, пратеникът се върна от Бухара, придружен от един слуга на баща ти, който ти праща четиридесет камили, натоварени със скъпи платове, дрехи, килими и други стоки. Не може да има вече никакво съмнение, че ти си негов син. Аз те моля да ме извиниш, че бях принуден да те накажа грубо, и да ми обещаеш, че ще забравиш това.
Като чул тия думи, Кулуф останал поразен.
„Подиграва ли се с мене тоя старец? — си казал той на ума. — Навярно иска да привлече повече хора — да гледат как ще бъда обесен. Яд го е, че целият град знае отдавна за случката. Затова са дошли с него и Музафер, и Тахер.“
В това време търговецът и синът му излезли напред и също почнали да се извиняват, че са настояли Кулуф да бъде наказан.
— Аз се отказвам от Дилара — казал Тахер. — Оставям ти я. Но ако някога ти скимне да я напуснеш, а после ти се прииска да се ожениш пак за нея, избери мене да й стана мъж временно.
На Кулуф и тия думи се сторили като подигравка.
„Добре са се нагласили — си казал той. — Да видим какво ще излезе от всичко това.“
Но ето че към него се приближил един роб, подал му писмо и му казал:
— Млади господарю, баща ти и майка ти са здрави. Много им се иска да те видят. Към прага са обърнати и очите, и ушите им. Само за тебе мислят и приказват.
Като чул тия думи, синът на Абдалла се изчервил от срам. Понеже не знаел какво да отговори, отворил писмото да го прочете.
Там пишело:
„Мой мили сине, откак ни остави, за душата ми няма ни мир, ни утеха. На тръни съм. Безпокоя се постоянно. Не зная какво да мисля: най-лошите неща ми идват на ум. Сякаш отрова ми е налял някой в сърцето и тя ме яде, ще ме изяде.
Пратеникът, проведен от господин Музафер, ми разказа какво се е случило с тебе. Аз тутакси натоварих четиридесет камили — все черни и кръглооки — с всякаква стока. Изпращам ти ги в Самарканд. Ще ти ги доведе Джиохер, водачът на моите кервани. Колкото се може по-скоро ми обади как си, за да се утеши сърцето ми, па и сърцето на майка ти.
Току-що прочел Кулуф писмото, в двора на кервансарая влязъл Джиохер и вкарал камилите. Приближил се до Кулуф и му рекъл с поклон:
— Господарю мой, благоволи да заповядаш, моля ти се, да разтоварят камилите и да сложат стоките в някоя широка стая. Такива скъпи стоки не бива да се стоварят отвън.
Кулуф изпаднал от чудо в чудо.
Какво значи всичко това? Тоя Джиохер, водач на Масаудовите кервани, влиза в двора, без да пита някого, отива право при него и му говори, сякаш го познава още от дете. А съдията, Музафер и синът му не се помръдват. Не, ничий ум не може да побере това!
Колкото и да било голямо учудването на Кулуф, той успял да го скрие. Заповядал да разтоварят стоките и да ги наредят в една стая. Повикал робите и им поръчал да се погрижат за камилите.
А после запитал керванджията:
— Е, Джиохере, какво ново има в Бухара? Здрави ли са всички от нашето семейство?
— Слава Богу — отвърнал Джиохер, — всички са здрави. Само че баща ти се безпокои много за тебе. Поръча ми да те помоля настойчиво да се върнеш колкото се може по-скоро вкъщи заедно със съпругата си.
След това съдията, Музафер и Тахер си отишли. Отишла си и стражата. Кулуф влязъл в кервансарая. Той разказал всичко на Дилара.
— Слава Богу — рекла тя, — че всичко се свърши толкова добре. А ние се бяхме изплашили.
— Ба — рекъл Кулуф, който продължавал да се безпокои. — Недей мисли, че всичко се е свършило. Страх ме е, че лошото тепърва ще почне.
— Защо? — викнала изплашено Дилара.
— Щом Масауд е написал това писмо и го е пратил, неговият син ще да е в Самарканд. Изглежда, че Джиохер го е забравил. Той е довел камилите тук, следвайки пратеника на Музафер. Там е грешката. Но може ли тая грешка да не се открие? Ние трябва да избягаме. Тъкмо сега няма стражи да ни пазят. До довечера новината за камилите ще се разнесе по цял Самарканд. Истинският Масаудов син ще я чуе. Ще отиде при съдията и ще му разкаже всичко. Кой знае? Може и да се е научил вече. Не е чудно ей сега или след малко да дойдат стражите на съдията и да ме подкарат към бесилката…