Бет се засмя.
— Трябва да отговоря на ССК коя актриса ще ме изобрази най-добре в предстоящия сериал за нас.
— Поне няма да се наложи да го гледаме.
Тя се обърна към екрана.
— Все си мисля, че никога вече няма да видя бели завеси, пропускащи топла светлина в стаята в мързелив летен следобед. Още не сме тръгнали, а вече усещам носталгия.
— На мен ще ми липсва сърфингът.
— На Слава има океани. И луна също. Може би ще има и вълни.
— Не съм си взел дъската.
Виждаше се поне малко арктически лед — успокояващ симптом, че планетата постепенно се възстановява от Горещата епоха. Огромната част от Антарктика, която се бе откъснала преди век и бе причинила наводненията, също се възстановяваше. Тихоокеанските острови бяха изчезнали и може би нямаше да се покажат повече, пометени от вълните. Там едва ли някога щеше да има сърфинг.
Видя как група офицери със сини униформи и златисти еполети се строяват. Повечето бяха от екипажа, летял в облака на Оорт, и нямаше да тръгнат със „Слънцетърсач“, така че бяха тук чисто формално. Екипът, заминаващ за Слава, стоеше зад високия си грубоват лейтенант, който премигваше под прожектора.
— Капитан Редуинг ще говори — прогърмя гласът на лейтенанта по говорителите и офицерите застанаха мирно под друг надпис, който гласеше: „Лудо прощаване със звездните маниаци“.
Червендалестият Редуинг беше с пълна парадна униформа с медали. Клиф бе чул, че се е развел с жената, която трябваше да тръгне с него на Слава, но не знаеше подробностите. Редуинг кимаше с учтива усмивка, но все пак изглеждаше заплашително.
— Чудесен момент за изнасяне — прошепна Клиф и се запъти небрежно към вратата. Хвърли последен продължителен поглед към Земята.
— Последната вечер, в която имаме отделни стаи — каза Бет. — Искаш ли да останеш при мен?
— О, да, мадам.
— Смятам, че е задължително.
— Задължително къде?
— Навсякъде, където има събота вечер.
Промъкнаха се през тълпата, но чувството продължаваше да го тормози. Шумът и блъскащата музика, питиетата и аерозолите за вдишване, бързите целувки, лицата, тъжни и обнадеждени, всичко минаваше покрай него, но някак си му се искаше да може да ги замрази в кехлибар.
Имаше странното усещане, че участва в призрачна история. Скоро всички от подкрепящите екипи, симпатични и дразнещи, суховати и сексапилни, скоро всички щяха да са мъртви. Останали назад. Когато екипажът се събудеше в орбита около Слава, повечето от тези хора щяха да са мъртви от векове. Въпреки че стандартната продължителност на живота вече наближаваше 160 години.
Досега не го бе осъзнавал. Не го знаеше, но го усещаше. Цялото това величие, човешката перспектива, щеше да е далеч зад тях, когато се събудеха.
Усмихна се криво. „Това е последният път, който виждам Земята“. Обърна се към величествената гледка, въздъхна с тежко предчувствие и последва Бет.
Част 1
Събуждане
Притежаването на знание не унищожава чувството за почуда и загадъчност. Винаги има нови мистерии.
1.
Животът оцелява.
Помнеше тези думи, нервната мантра, която си повтаряше, докато сънят бавно го обгръщаше с ледените си пръсти… и така знаеше, че е жив. Отново буден. Изваден от продължилия десетилетия хибернационен сън.
Беше му студено; Паметта му беше замъглена, но помнеше, че е първият биолог, тръгнал на такава одисея. Грандиозно, епично приключение. Тръгваше към звездите, да, и го бяха упоили с миришещия на сяра газ, да, първите ледени тръпки… и толкова.
Отвъд тези проблясъци можеше да мисли само за втрисащия студ, разпространяващ се болезнено в тялото му. Беше твърде изтръпнал, за да трепери. През тялото му премина шумно ръмжене, нечуто, но усетено. „Студът…“ Съсредоточи се и с усилие отвори лепкавите си очи.
Лошо. Омекналите му клепачи се затвориха бързо поради острата актинова светлина. Вероятно се намираше в съживяващата клиника. Отново отвори очи, бавно, все още изтръпнал от студа. Фокусира се с усилие, търсеше радостните лица на останалите колонисти.
Нямаше ги. Бет също.
Вместо това видя намръщените лица на Майра и Абдус Викрамсинг, които се суетяха над него. Главите им се приближаваха и отдалечаваха, като облаци на небето, а студът постепенно се оттегляше.
Беше уморен. Костите го боляха. След сън, продължил десетилетия…
Ръцете им започнаха да масажират отеклите му крака. Дробовете му свистяха. Ударите на сърцето отекваха в ушите му. Гърлото му бе пресъхнало. Най-сетне започна да трепери. Остатъците на съня се свлякоха като плесенясал покров на мумия.
„Мисли“. Мъгляво си спомняше, че Викрамсингови бяха подбрани по допълващите им се способности и отговаряха изцяло за тригодишната си вахта. Майра беше пилот, а Абдус — инженер. Падаха се доста назад в графика, може би двайсет и седмата вахта… Колко ли години бяха минали? Беше трудно да прецени.