Завъртяха го настрани, за да разтрият вдървените мускули. Масажът предизвика пробождаща болка и той изпъшка. Не му обърнаха внимание. Поне вече виждаше по-добре. Въпреки силните керамични блясъци виждаше, че никой от останалите 436 пасажери на „Слънцетърсач“ не е събуден. Една от капсулите все пак работеше, така че някой щеше да се събуди скоро след него. Залата беше празна. Карбокерамичните плочки бяха чисти и изглеждаха като нови.
Беше учен и не бе предвидено да го съживяват, преди инфраструктурният екип да започне да действа на Скорпион 3, блажения свят, който всички наричаха Слава, но който още никой не беше виждал.
Значи бяха изминали около осемдесет години от пътуването им. Съвсем недостатъчно, за да са близо до Слава. Нещо не беше наред.
Устните на Майра се раздвижиха, лъскави на светлината, но той не чуваше нищо. Разбутаха нервните му връзки и — пук! — слухът му се върна. Приглушеното ръмжене се стовари отгоре му. Междузвезден прибой.
— Добре ли си? Добре ли си? — Майра бе нервна, устните ѝ бяха свити, а погледът напрегнат. — Как се казваш?
Той се закашля и щом прочисти гърлото си от млечната течност, успя да промълви:
— Клиф… Камаш. Но… Защо мен? Аз съм биолог. Бет още ли е замразена?
Вместо да отговорят, двамата се спогледаха.
— Не говори — каза Майра бавно и се усмихна успокояващо.
Определено имаше неприятност. Той познаваше Викрамсингови бегло от тренировките. Помнеше, че са сдържани и дисциплинирани, идеалната вахта, за която можеха да мечтаят криопасажерите.
И бяха добри. Вдигнаха внимателно вдървеното му тяло от плочата, облякоха му пижама и махнаха системата. Изправиха го на крака. Стаята се заклати и той приседна. Опита отново. По-добре. Успя да направи стъпка. Първата за осемдесет години. Краката му бяха като тухли. Помогнаха му да стигне до масата и да седне. Минутите се точеха, а въздухът свистеше във и извън дробовете му. Той проучваше внимателно този феномен, сякаш беше чудо. А може би си беше.
Появи се храна. Кафе: кофеин, да, чудесно, кофеин. Никой не продумваше. След това супа. Имаше вкус на божествен нектар, есенцията на живота. После заговориха, докато той поглъщаше жадно купа с микс от зеленчуци, отгледани на борда. По средата на третата купа усети, че говорят за някакъв астрофизичен феномен и се нуждаят от мнението му.
— Какво? Майра, ти си астроном — отвърна той. — Нали всеки пилот е астроном.
— Имаме нужда от различна гледна точка — отвърна Майра; в тъмните ѝ очи се появи тревога. — Не искаме да влияем на възприятията ти с повече обяснения.
— Освен това съживяваме и капитана — добави Абдус.
Клиф примигна озадачено.
— Редуинг?
— Да. Много е важно. — Изражението на Абдус беше неразгадаемо. — Според капсулата ще се събуди след един ден.
Клиф усети тръпка, която нямаше нищо общо с температурата. Не можеха да рециклират вечно храната, водата и кислорода. Заради това пътуваха замразени: щяха да пристигнат на Слава с достатъчно запаси, за да оцелеят, докато се установят.
— Цели четирима. Ако събудим твърде много хора, ще свършим припасите. Какво става?
Викрамсингови отново се спогледаха и не отговориха.
След като се увериха, че може да ходи стабилно, му показаха екраните и Клиф загуби дар слово.
Гледката беше зашеметяваща, едновременно заради познатото и непознатото. „Слънцетърсач“ беше на четирийсет светлинни години от Земята, но Клиф все още можеше да различи много от съзвездията, които помнеше от детството си в Бразилия. Познатите им форми плуваха сред ярък рояк по-малки светлини, доста разкривени на места. В мащабите на галактиката звездните години не се брояха за много.
Веднага насочи поглед към тяхната дестинация. Звезда, не много различна от Слънцето. Слава трябваше да е бяла точка, точно пред тях. Там беше, успокояващо блестяща, но все още на пет светлинни години. Може би блясъкът ѝ бе увеличен от ускорението на „Слънцетърсач“? Не, ефектът беше твърде малък. По-скоро бе продиктуван от личния му копнеж да я види, да се докосне до света, наречен Слава просто от надежда преди да го бяха зърнали човешки очи. Пикселите и спектрумът не бяха замесени.
В розовата нощ сияеха и други звезди, озарени от носа на „Слънцетърсач“. Греблото ореше междузвездния газ и йонизираният водород предизвикваше постоянен ефект на дъга. Нажежените до бяло потоци се извиваха около тях, докато те се носеха в безкрайната нощ. Пред носа бе спектрално променливата вселена. Някои от блестящите звезди бяха интригуващи, съзвездията се изменяха… но нищо не можеше да се сравни с близкото червено слънце.