— Няма ли да обядваш? — чу гласа на Меркулов.
Турецки го погледна. Меркулов изглеждаше много блед.
— Костя, имаш толкова уморен вид.
— Не, смазан съм. Все по-лошо става… Те вече няма мирно да се предадат. Току-що ми донесоха важни документи. Партията и военнопромишленият комплекс изграждат нелегална организация и се готвят за партизанска война с демокрацията. И това намирисва не на августовския преврат, а на дълготрайно завръщане към тоталитаризма. И една интересна подробност. „Вече“-то е имало разногласия с превратаджиите. Там са смятали, че лятната офанзива не е добре подготвена, необходимо било да концентрират силите си и да ударят по народа през зимата, когато ще настъпи глад и междунационалните проблеми ще се изострят. Сега е ясно защо хората на Беса не искаха ядрените кодове да попаднат в ръцете на превратаджиите… Когато свършиш тази кореспонденция, ела при мен.
Турецки прегледа началото на писмото, за да влезе отново в тона му:
„Признавам, че молбата ти да говоря с Ника изпълних по кратката процедура: дадох й да прочете първото ти писмо. Трябва да ти кажа, че тя се зарадва за теб и ме помоли да ти предам, че сега също се чувства — не, разбира се, не като Ален Делон, но поне като Джулия Робъртс. В момента тя с Кеша и бъдещия си мъж Виктор Степанович Шахов е на пътешествие по Волга, а като се върне, има намерение да открие частна детска градина във вилната зона. Какво ще кажеш?
Довиждане. Твой приятел Александър.
Москва, 27 септември 1991 година.
P. S. В писмата си все питаш какво да донесеш. Въпреки победата на нашите демократи тук направо си няма нищо за ядене. Ако вземеш една щафета салам, ще ти бъдем много благодарни.“
Турецки извади от машината последния лист, препречете го и решително скъса постскриптума.