19
Светлината на свещта угасва в локвичка от восък, в която плува малко бледосиньо пламъче. Валс протяга ръката, която вече не усеща, към неясния зрак. Кожата е придобила виолетов, почти черен цвят. Пръстите са подути и ноктите са започнали да капят, отделяйки лепкава течност с неописуема смрад. Той се опитва да раздвижи пръстите си, но ръката не откликва на командата. Това е просто къс мъртва плът, свързана с тялото му, от която пълзят черни нишки нагоре към предмишницата му. Валс чувства във вените си отровената кръв, която замъглява разсъдъка му и го тегли към неспокоен, трескав сън. Знае, че ако изчака още няколко часа, окончателно ще изгуби съзнание. Ще умре в наркотичния унес на гангрената и тялото му – куп мърша – не ще види отново слънчевите лъчи.
Трионът, оставен в килията от неговия тъмничар, все още е там. Валс няколко пъти е обмислил този вариант. Опитал се е да натисне с триона пръстите, които вече не му принадлежат. Отначало изпитваше известна болка. Сега вече не усеща нищо, само гадене. Гърлото му се е продрало от викове, стенания, молби за милост. Знае, че от време на време, когато спи, някой идва да го види. Или когато бълнува. Това обикновено е мъжът с маската, неговият тъмничар. Друг път е ангелът, когото Валс съгледа до вратата на автомобила, преди едно острие да прониже ръката му и той да изпадне в несвяст.
Нещата се объркаха някъде. Сметките и предположенията му излязоха погрешни. Мартин не е там, или пък не иска да си покаже лицето. Валс знае и изпитва потребност да вярва, че всичко това е дело на Давид Мартин – само на неговия болен ум би му хрумнало да причини това на някого.
– Кажете на Мартин, че съжалявам, че го моля за прошка... – хиляди пъти увещава той тъмничаря.
Отговор няма. Мартин ще го остави да умре тук, да се скапе малко по малко, без да благоволи да слезе до килията поне веднъж и да го заплюе в лицето.
По някое време Валс отново изгубва свяст.
Събужда се, подгизнал от собствената си урина. Убеден е, че годината е 1942-ра и той се намира в крепостта Монжуик. Отровената кръв го е лишила и от малкото останал му разум. Валс се смее. „Посещавал съм килиите и съм заспал в една от тях“ – мисли си той. Тогава забелязва, че една ръка, която не е негова, е свързана с тялото му. Връхлита го пристъп на паника. Виждал е много трупове, както през войната, така и по време на службата си като директор на затвора. Не е нужно някой да му казва, че това е ръка на мъртвец – и сам го знае. Влачи се по пода на килията с надеждата, че ръката ще се откъсне, но тя не се отделя от него. Удря я в стената – ръката пак не ще да се махне. Валс не осъзнава, че крещи, когато грабва онзи трион и започва да я реже над китката. Плътта е податлива като влажна глина, но когато острието опира в костта, на Валс му призлява. Все пак не спира дотук. Напряга всичките си сили. Воят му заглушава звука, който издава костта, чупейки се под натиска на метала. Локва черна кръв се разлива в нозете му. Валс вижда, че само ивица кожа свързва ръката с тялото му. Болката идва по-късно, връхлита го като морска вълнà. Той си спомня как веднъж, като дете, е докоснал в мазето на бащиния си дом оголен кабел, от който е висяла електрическа крушка. Рухва назад и усеща, че нещо се изкачва към гърлото му. Не може да диша. Задушава се от собствения си бълвоч. Всичко ще свърши за минута, казва си. Мисли за Мерседес и влага цялата си душевна сила, за да задържи в съзнанието си нейния образ.
Почти не осъзнава кога килията се отваря и тъмничарят коленичи до него. Носи кофа с горяща смола. Сграбчва предмишницата му и я потапя в нея. Валс усеща огъня. Тъмничарят го гледа в очите.
– Спомняш ли си сега? – пита той.
Валс кима.
Тъмничарят забива една игла в предмишницата му. Течността, която се разлива във вените на Валс, е студена и извиква в мислите му представата за яркосин цвят. Втората инжекция му донася покой и дълбок, безсъзнателен сън.
20
Събуди я вятърът, който свистеше между пролуките на прозорците и караше стъклата да трептят. Часовникът на нощната масичка показваше, че остават няколко минути до пет часа. Алисия въздъхна. Едва тогава забеляза сумрака.
Спомни си, че бе оставила лампите в трапезарията и в коридора запалени, преди да изкопчи няколко часа сън след разговора си с Леандро, но сега жилището тънеше в синкав мрак. Тя потърси ключа на нощната лампичка и го натисна. Лампичката не се включи. Тогава на Алисия ѝ се счуха стъпки в трапезарията и шум от бавно отваряща се врата. Обзе я силно чувство на студ. Сграбчи револвера, който бе държала цяла нощ под завивките си, и вдигна предпазителя.
– Варгас? – извика пресекливо. – Вие ли сте?
Ехото от гласа ѝ се разнесе из жилището, без да получи отговор. Тя отметна чаршафите и стана. Излезе в коридора; подът леденееше под босите ѝ стъпала. Коридорът описваше сенчест тунел към мъжделивия зрак на трапезарията. Алисия тръгна предпазливо натам, като държеше оръжието нависоко. Ръката ѝ трепереше. Когато стигна до трапезарията, намери пипнешком ключа на лампата с лявата си ръка и го натисна. Нищо. В апартамента нямаше ток. Тя огледа внимателно сенките, очертанията на мебелите и тъмните кътчета в стаята. Във въздуха се носеше неприятна миризма. Дъх на тютюн, помисли си. А може би този полъх идваше от цветята, които Хесуса бе оставила във вазата на масата – от тях бяха започнали да се ронят сухи листа. Тъй като не забеляза никакво движение, Алисия отиде до скрина и затършува в първото чекмедже. Намери пакет свещи и кутия кибрит, които сигурно си стояха там отпреди Леандро да я изпрати на работа в Мадрид. Запали една свещ и я вдигна нагоре. Обходи бавно жилището със свещта в едната ръка и револвера в другата. Отиде до вратата и се увери, че е заключена. Опита се да пропъди от мислите си образа на Ломана, усмихнат и неподвижен като восъчна фигура, дебнещ в гардероба или зад някоя врата с касапски нож в ръка.