След като обиколи всички кътчета и скрити местенца в жилището и се убеди, че там няма никого, Алисия взе един от столовете в трапезарията и затисна с него вратата. Остави свещта на масата и отиде до прозореца, който гледаше към улицата. Целият квартал тънеше в мрак. Назъбените контури на покривите и гълъбарниците се открояваха на фона на мътносиньото небе, което предвещаваше утрото. Тя долепи лице до стъклото и се взря в сенките на улицата. Под арките на входа на магазина за еспадрили отсреща мъждукаше мъничка светлинка. Пламъче на запалена цигара. На Алисия ѝ се искаше да вярва, че това е просто злополучният Ровира, застъпил вече на наблюдателния си пост в този ранен час. Тя се оттегли навътре в трапезарията и взе още две свещи от скрина. Знаеше, че не ще може да заспи отново, а до срещата ѝ с Варгас в „Гран Кафе“ оставаше още доста време.
Отиде до етажерката, на която държеше някои от най-свидните си книги, повечето от тях четени и препрочитани неведнъж. От четири години не бе прелиствала най-любимата от всички – „Джейн Еър“. Взе я от лавицата и погали корицата. Отвори я и се усмихна при вида на печата с малкото дяволче, покатерено върху камара книги – стар екслибрис, който ѝ бяха подарили двама колеги от звеното през първата ѝ година на служба при Леандро. Тогава я възприемаха като загадъчна, но безобидна хлапачка, прищявка на шефа, която още не бе пробудила ревност, завист и злоба у по-опитните си другари.
Това бяха дни на вино и отровни рози, когато Рикардо Ломана motu proprio34 я бе избрал за своя лична ученичка и ѝ подаряваше цветя всеки петък, преди да я покани на кино или танци – предложения, от които Алисия винаги се измъкваше с някакво оправдание. В онези дни Ломана я наблюдаваше изкосо, когато мислеше, че тя не забелязва, а после ѝ отправяше намеци и комплименти, от които се изчервяваха и най-възрастните им колеги. „Лошото начало води до още по-лош край“ – мислеше си тя тогава. Фактите надминаха опасенията ѝ.
Опита се да прогони от мислите си лицето на Ломана и отнесе книгата в банята. Там прибра косата си и напълни ваната с гореща вода. Запали двете свещи, остави ги на лавицата и се потопи във вдигащата пàра вана. Остави топлината на водата да пропъди студа, загнездил се в костите ѝ, и затвори очи. След малко ѝ се счуха стъпки по стълбата. Запита се дали това е Варгас, който идва да провери жива ли е все още, или тя пак си въобразява разни неща. Тъмната летаргия, причинявана от обезболяващите хапчета, винаги оставяше след събуждане следи от малки илюзии, сякаш сънищата, които не бе могла да сънува, си проправяха път през пролуките на съзнанието. Алисия отвори очи и подпря брадичка на ръба на ваната. Във въздуха се носеха няколко гласа. Никой от тях не беше Варгасовият. Тя протегна ръка и докосна револвера, който бе оставила на табуретката до ваната; заслуша се в ехото от капките вода, падащи от затворения кран. Почака няколко секунди. Гласовете бяха замлъкнали. А може би не бе имало никакви гласове. След малко стъпките заглъхнаха надолу по стълбите. Вероятно някой съсед отиваше на работа, помисли си тя.
Остави отново револвера на табуретката и запали цигара. Загледа се в дима, който рисуваше арабески между пръстите ѝ. Излегна се пак във ваната и хвърли поглед през прозореца към талазите синкави облаци, пълзящи над града. После взе книгата и я отвори на първия абзац. Докато прехвърляше страниците, обзелото я безпокойство постепенно се разнесе. След малко Алисия изгуби представа за времето. Дори Леандро не можеше да я проследи и да я открие в леса от думи, който тази книга винаги разкриваше пред очите ѝ. Алисия се усмихна и се завърна към романа с чувството, че се завръща у дома. Можеше да остане там цял ден. Или цял живот.