Когато излезе от банята, застана пред огледалото и се загледа в струйките пàра, които се вдигаха от тялото ѝ. Черното петно от старата рана на десния ѝ хълбок напомняше отровно цвете, пуснало корени под кожата. Опипа го с пръсти и усети лека, предупредителна болка. Развърза косата си и намаза ръцете, краката и корема си с един крем с розова вода, който навремето ѝ бе подарил Фернандито в пристъп на юношески плам; кремът носеше характерното име Péché оriginel35. Тъкмо се канеше да се върне в спалнята, когато токът дойде изведнъж и всички лампи, които бе пробвала да запали, светнаха едновременно. Алисия притисна ръце към гърдите си – сърцето ѝ бе прескочило от уплаха. Ругаейки, тръгна да гаси лампите една по една.
После, застанала гола пред гардероба, обмисли внимателно какви дрехи да избере. Барселона прощаваше много неща, но не и безвкусицата. Алисия облече бельото, изпрано и парфюмирано от госпожа Хесуса, и се усмихна, представяйки си как портиерката сгъва тези одежди, като се кръсти и се чуди дали това носят сега младите момичета в столицата. После бе ред на прозрачните чорапи, които бе накарала Леандро да ѝ купи за случаите, когато трябваше да играе ролята на фина госпожица на улица „Принсипе де Вергара“ или да се впуска в разни замислени от него интриги в салоните на „Риц“.
– Не ти ли стига някоя нормална марка чорапи? – възропта шефът ѝ, когато видя цената.
– Щом искате нормални, пратете друг да ви върши работата.
Да заставя Леандро да харчи цели състояния, за да ѝ купува дрехи и книги – това бе едно от малкото удоволствия, които ѝ носеше тази служба. Решена да не предизвиква отново съдбата, Алисия предпочете този път да си сложи корсета. Затегна токата малко повече от обичайното и се завъртя пред огледалото, преценявайки изработката на това изделие, което в собствените ѝ очи ѝ придаваше вид на порочна кукла, на марионетка с мрачна прелест. Никога не бе могла да свикне с този вид, който сякаш загатваше, че Леандро има право и огледалото казва истината.
– Липсват ти само конците – каза си тя.
За униформа на деня избра тъмновиолетова рокля с официална кройка и чифт италиански обувки, които навремето бяха стрували колкото една месечна заплата в един изискан обувен магазин на „Рамбла де Каталуня“, където продавачката я бе нарекла „момиченце“. Гримира се старателно, завършвайки избрания образ, и накрая подчерта устните си с лъскаво бургундско червено, което сигурно би спечелило неодобрението на Леандро. Не искаше Варгас да забележи у нея и най-малкия признак на слабост, щом я видеше. Годините на служба я бяха научили, че скромността приканва към внимателен оглед. Преди да излезе, надникна за последно в огледалото в антрето и одобри видяното. „Би могла да разбиеш собственото си сърце – помисли си. – Ако имаше такова.“
Денят едва начеваше, когато Алисия пресече улицата и се запъти към „Гран Кафе“. Преди да влезе, зърна Ровира, който вече бе застъпил на пост на ъгъла. Беше се увил с шал до носа и потриваше ръце от студ. Алисия се поколеба дали да отиде при него и да му вгорчи деня, но реши да го остави на мира. Ровира ѝ махна за поздрав отдалече и побърза да се скрие. На влизане в кафенето тя видя, че Варгас вече я чакаше на обичайната си маса, нагъвайки солиден сандвич с филе и домати, придружен с голяма чаша кафе. Същевременно преглеждаше листа с числата, които бе успял да препише с помощта на препаратора. Когато я чу да се приближава, полицаят вдигна очи и я огледа от глава до пети. Алисия седна на масата, без да каже дума.
– Ухаете прекрасно – поздрави я Варгас. – Като сладкиш.
И отново насочи вниманието си към закуската и списъка.
– Как можете да ядете това толкова рано сутрин? – попита тя.
Полицаят само сви рамене и ѝ предложи хапка от огромния сандвич. Алисия извърна лице и Варгас отново се нахвърли с апетит на храната.
– Знаехте ли, че тук сандвичите се наричат entrepanes? – попита той. – Не ви ли изглежда забавно?
– Направо да се пръсне човек от смях.
– А на бутилките – внимание! – им викат ampollas36. Като на онези пришки, които излизат по краката.
– За няколко дни в Барселона станахте същински полиглот.
Варгас се ухили като акула.
– Радвам се да видя, че сте изгубили снощната си благост. Това е сигурен знак, че се чувствате по-добре. Видяхте ли Щурчето Джимини37, което мръзне като куче отвън?