– Името му е Ровира.
– Забравих, че се ползва с уважението ви.
Микел се бе приближил плахо до масата, носейки поднос с препечени филийки, масло и димящ кафеник. Часът бе седем и половина и в заведението нямаше други клиенти. Микел, образец за дискретност, се оттегли както винаги в най-отдалечения край на бара и се престори, че е зает с нещо. Алисия си наля чаша кафе, а Варгас за пореден път се върна към списъка. Преглеждаше числата едно по едно, сякаш очакваше смисълът им да му се разкрие от само себе си. Минутите се нижеха в тягостно мълчание.
– Днес сте много елегантна – рече най-сетне Варгас. – Да не отиваме на някое изискано място?
Алисия преглътна на сухо и се покашля. Той вдигна поглед към нея.
– Що се отнася до снощи... – подхвана тя.
– Да?
– Исках да ви помоля за извинение. И да ви благодаря.
– Няма никакъв повод за извинение, а още по-малко за благодарност – отвърна той.
Сянка на стеснителност смекчаваше суровото му изражение. Алисия му отправи лека усмивка.
– Вие сте добър човек.
Варгас сведе очи.
– Не говорете така.
Тя неохотно загриза една от филийките си. Полицаят я наблюдаваше.
– Какво?
– Нищо. Приятно ми е да ви гледам как ядете.
Алисия захапа филийката по-лакомо и се усмихна.
– Какъв е планът ви за днес?
– Посветихме вчерашния ден на колата. Нека днес да посетим адвокат Брианс.
– Както желаете. Как смятате да подходите в този случай?
– Мислех да се представя за млада и наивна наследница, която се е сдобила с книга на Виктор Матаиш и иска да я продаде. От дон Густаво Барсело съм научила, че Брианс представлява един колекционер, който изкупува всички книги на автора, намиращи се на пазара, и прочие.
– Вие – наивна? Звучи обещаващо. А кой би трябвало да съм аз? Оръженосецът?
– Хрумна ми, че бихте могли да бъдете моят верен, зрял и влюбен съпруг.
– Потресаващо. Жената котка и старият капитан – двойката на годината. Не ми се вярва адвокатът да налапа тая въдица, дори да е бил последният слабак във випуска.
– Не очаквам да я налапа. Идеята е по-скоро да го накараме да заподозре нещо и да предприеме погрешна стъпка.
– Ясно. И тогава какво? Ще го проследим?
– Вие сте същински телепат, Варгас.
Когато излязоха навън, едно сякаш взето от рекламен плакат слънце бе пробило облаците и огряваше покривите. Варгас оглеждаше сградите и завоите на улица „Авиньон“ с кроткото изражение на провинциален семинарист, дошъл на екскурзия в края на седмицата. След малко забеляза, че Алисия се спира и поглежда през рамо на всеки няколко метра. Канеше се да я попита дали се е случило нещо, когато проследи погледа ѝ и го зърна. Ровира правеше неудачен опит да се скрие в един вход на петдесетина метра от тях.
– На тоя ей сега ще му покажа къде зимуват раците – промърмори Варгас.
Алисия го хвана за лакътя.
– Не, по-добре го оставете.
Младата жена с усмивка помаха за поздрав. Ровира се огледа и на едната, и на другата страна, поколеба се за миг и като се увери, че е разкрит, плахо отвърна на поздрава ѝ.
– Жалък негодник – изсъска Варгас.
– По-добре да е той, отколкото някой друг. Този поне е на наша страна заради собствения си интерес.
– Щом казвате.
Варгас му направи знаци с ръце да отстъпи назад и да спазва договорената дистанция. Ровира кимна и вдигна юмрук с вирнат палец в знак на съгласие.
– Погледнете го само. Това сигурно го е видял в някой филм – рече полицаят.
– Че нали днес хората се учат от филмите как да живеят?
– Тъй върви светът.
Оставиха Ровира зад гърба си и продължиха пътя си.
– Хич не ми харесва, че тоя кретен се мъкне след нас като опашка – упорстваше Варгас. – Не зная защо му имате доверие. Кой знае какво разказва в комисариата.
– Истината е, че малко ми е жал за него.
– Според мен няколко хубави шамара няма да са му излишни. Не е нужно вие да присъствате, ако не искате. Ще го спипам насаме и ще го натупам.
– Поглъщате твърде много протеини, Варгас. Това влияе зле на характера ви.
21
Ако расото прави монаха, то кантората и адресът създават – или провалят – юриста. В един град, пълен с адвокати с разкошни кабинети в представителни сгради по „Пасео де Грасия“ и други изискани булеварди, дон Фернандо Брианс си бе избрал много по-скромен адрес, почти необичаен според правилата на занаята.
Алисия и Варгас зърнаха мястото отдалече – стогодишна, леко наклонена сграда на пресечката на улиците „Мерсе“ и „Авиньон“. На най-долния етаж се помещаваше бар за тапас38 с вид на убежище за забравени тореадори и току-що получили заплата рибари. Кръчмарят, дребосък с форма на пумпал и пищни мустаци, бе излязъл, въоръжен с четка за под и вдигаща пàра кофа, от която се разнасяше остра миризма на белина. Подсвиркваше си някаква песенчица и с ловкост на фокусник въртеше клечка за зъби между устните си, докато чистеше спокойно паважа от локви урина, пиянска бълвоч и други разнородни прелести, типични за уличките, които гледаха към пристанището.