– Как е възможно да сте гладен, след като току-що погълнахте цяло прасенце сукалче?
– Някои от нас все още имат кръв във вените си.
– Май госпожица Пури събуди низките ви инстинкти.
Преди Варгас да смогне да отговори, секретарката се върна с препълнена чиния с кексчета и димяща чаша кафе с мляко, които полицаят прие охотно.
– Извинете, че ви ги сервирам така, но всичко ни е прибрано в кашони...
– Не се тревожете. Много благодаря.
– Защо се местите? – попита Алисия.
– Собственикът на имота иска да ни увеличи наема... Вариклечко. Дано се опразни цялата сграда и червеи да изядат всичко!
– Амин – рече Варгас. – А къде ще отидете сега?
– И аз бих искала да знам. Имахме уговорена кантора наблизо, зад пощата, но ремонтът ѝ се проточи и ще трябва да почакаме поне още месец. За момента всичко това ще отиде в един мебелен склад в Пуебло Нуево, собственост на семейството на адвоката.
– А къде ще работите междувременно?
Пури въздъхна.
– Наскоро се спомина една леля на адвоката, която имаше апартамент в Сариà; изглежда, че на първо време ще отидем там. Нали виждате, караме я без план, както дойде...
Алисия и Варгас огледаха отново закритата кантора на Брианс, попивайки атмосферата на банкрут. Алисия спря очи върху една рамка, в която бе поставено нещо, напомнящо пародия на снимка на випуск. Това бе портрет на мъж, който вероятно бе адвокат Брианс на млади години, заобиколен от дрипави хора и мършави оковани затворници. Отдолу имаше надпис:
Фернандо Брианс
Адвокат на изгубените каузи
Алисия стана и се приближи до композицията, за да я разгледа по-добре. Пури се присъедини към нея с усмивка.
– Ей го нà, светеца на съдилищата в Барселона... Това е един шарж, който са му направили другарите му от випуска преди много години, когато е бил млад. И досега отговаря на прозвището си. Забележете, това даже му се струва достатъчно забавно, за да го закачи тук, където могат да го видят клиентите...
– Няма ли той клиенти, които да са по-...
– Щастливи?
– Платежоспособни.
– Има и такива, но срещне ли дон Фернандо някой изоставен от Бога сиромах, веднага го води в кантората... Душа човек е. Така са нещата при нас.
– Не се тревожете, ние сме добри платци – намеси се Варгас.
– Бог да ви поживи. Как са кексчетата?
– Приказни.
Докато Варгас, за радост на Пури, нагледно демонстрираше одобрението си към кексчетата, на входа на кантората се разнесе тропот, сякаш някой се беше спънал. Последва шумна ругатня. Пури подбели очи.
– Адвокатът ще ви приеме ей сега.
Фернандо Брианс имаше вид на учител в държавно училище и беше облечен с костюм втора употреба. Носеше избеляла вратовръзка, чийто възел вероятно не бе оправян от седмици, а подметките на обувките му бяха излъскани като речни камъни. Имаше стройна фигура и нервни движения; въпреки солидната си възраст бе запазил буйна като грива коса, доста прошарена. Очите му гледаха проницателно иззад очилата с черни рамки, каквито бяха на мода преди войната. Външно приличаше на барселонски адвокат толкова, колкото секретарката Пури приличаше на послушница в манастир. Алисия си помисли, че въпреки скромния декор, ограждащ професионалния му живот, Фернандо Брианс бе запазил младежкия и енергичен вид на човек, който не остарява, защото никой не му е казал, че годините са минали и вече е време да се държи улегнало.
– Слушам ви – подкани ги той.
Беше седнал на ръба на бюрото и ги наблюдаваше със смесица от любопитство и скептицизъм. Може и да имаше слабост към изгубените каузи, но съвсем не изглеждаше вчерашен. Варгас побърза да посочи Алисия.
– Ако нямате нищо против, ще оставя моята госпожа да ви изложи случая, че вкъщи тя командва.
– Както желаете.
– Искате ли да водя бележки, дон Фернандо? – попита Пури, която наблюдаваше сцената от прага.
– Няма да е нужно. По-добре идете да наглеждате хамалите, че са запречили улицата с кашоните и камионетката няма да може да мине.
Пури кимна разочаровано и отиде да изпълни задачата си.
– Да, слушам ви? – повтори Брианс. – Или госпожа съпругата ви, която командва у вас...
В гласа му прозвуча лека метална нотка и Алисия се запита дали Густаво Барсело, търговецът на книги, с когото се бе срещнала в Конния клуб, бе предупредил Брианс за евентуалното ѝ посещение.
– Господин Брианс – поде тя, – една леля на моя съпруг Хайме почина неотдавна и ни остави в наследство колекция произведения на изкуството и библиотека, която съдържа много ценни екземпляри.
– Моите съболезнования. Навярно търсите съдействие за изпълнение на завещанието или...?