– Обръщаме се към вас, понеже във въпросната колекция има и книга от един автор на име Виктор Матаиш. Тя е част от поредица романи, публикувани в Барселона през трийсетте години.
– „Лабиринтът на духовете“ – допълни Брианс.
– Именно. Научихме, че вие представлявате един колекционер, силно заинтересован да се сдобие с всички налични творби на автора, и по тази причина намерихме за уместно...
– Разбирам – рече адвокатът, като заряза ръба на бюрото и потърси убежище в креслото си.
– Може би ще бъдете така любезен да ни свържете с вашия клиент или да ни дадете адреса му, ако предпочитате, за да...
Брианс кимаше – не толкова на предложенията на Алисия, колкото на някакви свои мисли.
– За съжаление не мога да направя това.
– Моля?
– Не мога да ви предоставя тази информация, нито да ви свържа с моя клиент.
Алисия се усмихна помирително.
– А мога ли да попитам защо?
– Защото не го познавам.
– Извинете, но не ви разбирам.
Адвокатът се облегна назад в креслото и сплете ръце на гърдите си, потривайки палци.
– Поддържам отношения с моя клиент само чрез кореспонденция с една секретарка. Никога не съм го виждал лично, нито пък знам името му. Както се случва понякога при колекционерите, той предпочита да запази анонимност.
– Дори спрямо собствения си адвокат?
Брианс се усмихна студено и сви рамене.
– Докато си плаща хонорарите, защо не? – подхвърли Варгас.
– Е, щом общувате чрез секретарката му, сигурно имате поне някакво име и адрес, на който пращате писмата – загатна Алисия.
– Разполагам с пощенска кутия, чийто номер, излишно е да казвам, не мога да ви дам от съображения за поверителност. Също така не мога да ви дам името на секретарката, тъй като не съм упълномощен да разгласявам информация за моите клиенти, която те не желаят да се оповестява. Това е просто формалност, но навярно разбирате, че съм длъжен да я спазвам.
– Отлично ви разбираме. И все пак как успявате да набавяте книги за колекцията на вашия клиент, след като не можете да се свързвате с него пряко, за да му предлагате такива възможности?
– Повярвайте ми, госпожо Валкарсел, ако моят клиент има интерес да се сдобие с екземпляр, който е във ваше владение, той сам ще ме уведоми. Аз съм само посредник.
Алисия и Варгас се спогледаха.
– Е – рече полицаят, – явно сме се объркали, скъпа.
Брианс стана, заобиколи писалището и се ръкува с тях със сърдечна усмивка, която недвусмислено показваше, че е време да се сбогуват.
– Много съжалявам, че не мога да ви помогна по този въпрос, и моля да ме извините за вида на кантората. Тъкмо се местим и не очаквах да приема клиенти днес...
Стиснаха му ръката и се запътиха към изхода. Адвокатът ги водеше, като заобикаляше разни предмети по пътя с малки скокове и отстраняваше препятствия.
– Ако ми позволите един безкористен съвет, на ваше място бих потърсил услугите на някой добър търговец на книги втора ръка, който да пусне мълвата. Ако притежавате истински Матаиш, лесно ще намерите купувачи.
– Ще ни посочите ли някого?
– Барсело до „Пласа Реал“ или „Семпере и синове“ на улица „Санта Ана“. Или пък Коста във Вик. Това са трите най-добри варианта.
– Така и ще направим. Много ви благодарим.
– Няма защо.
Алисия не обели дума, докато не стигна до фоайето на сградата. Варгас я следваше на благоразумно разстояние. На входа тя се спря, за да погледне един от купищата кашони, оставени от хамалите.
– И сега какво? – рече Варгас.
– Сега ще чакаме – каза тя.
– Какво по-точно?
– Брианс да направи ход.
Алисия приклекна до един от затворените кашони. Хвърли поглед към входа и като не видя нищо подозрително, откъсна един етикет от картонената повърхност и го прибра в джоба си.
– Може ли да знам какво правите? – попита Варгас.
Алисия излезе на улицата, без да отговори. Полицаят излезе след нея; за негова изненада тя хлътна във входа на бара. Кръчмарят Мариано, бард на сутрешните кексчета, който продължаваше енергично да чисти паважа, изглеждаше още по-изненадан от Варгас, когато я видя да влиза в заведението му. Побърза да облегне подочистачката на стената и услужливо влезе след клиентката, бършейки ръце в парцала, който висеше на колана му. Варгас ги последва с въздишка.
– Кафенце с мляко и кексчета за госпожицата? – предложи Мариано.
– Чаша бяло вино.
– По това време?
– По кое време сервирате бяло вино?
– За вас – двайсет и четири часа в денонощието. Какво ще кажете за един лек „Пенедес“?
Алисия кимна. Варгас седна на съседното столче.
– Наистина ли мислите, че планът ви ще проработи? – попита той.