– Не губим нищо, ако опитаме.
Мариано се върна с чаша вино и чинийка с маслини – бонус от заведението.
– Биричка за господина?
Варгас поклати глава. Загледа как Алисия отпива с наслада от виното си. Имаше нещо в начина, по който устните ѝ докосваха ръба на чашата, и в линията на бледата ѝ шия, потрепваща при преминаването на течността, което правеше деня по-светъл. Тя забеляза изражението на полицая и повдигна вежда.
– Какво?
– Нищо.
Алисия вдигна чашата си.
– Не одобрявате ли?
– Опазил ме Бог.
Тя тъкмо пресуши последната глътка, когато силуетът на адвокат Брианс премина бързешком зад прозорците на бара. Алисия и Варгас се спогледаха и без да разменят дума, оставиха няколко монети и излязоха от заведението.
22
Всички в корпуса знаеха, че в изкуството на следенето, а понякога и на преследването на граждани, намиращи се под или извън подозрение, Варгас нямаше равен. Когато го питаха каква е тайната му, той обикновено отговаряше, че важна е не толкова дискретността, колкото прилагането на принципите на оптиката. Тънкостта, твърдеше, не е в онова, което може да види или долови следящият, а в онова, което е достъпно за зрението на следения. Нужни са и здрави крака – и толкоз. Щом тръгнаха по петите на адвокат Брианс, Варгас установи, че Алисия не само бе изучила на пръсти тази наука, но дори я прилагаше с ювелирно майсторство, което заслужи възхищението му. Тя познаваше отлично всяко кътче от плетеницата улички и проходи, които съставяха стария град; това ѝ позволяваше да се движи успоредно на Брианс и да го следи, без той да забележи нещо.
Младата жена крачеше по-уверено в сравнение с предния ден, което накара Варгас да предположи, че тази сутрин си е сложила корсета, споменат от препаратора. Ханшът ѝ се движеше другояче, а и стойката ѝ беше по-изправена. Алисия водеше Варгас из лабиринта, като правеше паузи, търсеше прикритието на слепите ъгли и дори предугаждаше маршрута, по който се движеше Брианс. Повече от двайсет минути следваха стъпките на адвоката из гъстата мрежа от улички, която се изкачваше от пристанището към центъра на града. Неведнъж го зърваха да се спира на някоя пресечка, за да погледне назад и да се увери, че никой не го следи. Единствената му грешка беше, че гледаше не където трябва. Накрая видяха как зави по улица „Кануда“ към „Лас Рамблас“ и се изгуби сред навалицата. Едва тогава Алисия поспря за миг и хвана Варгас за лакътя.
– Отива към метрото – прошепна тя.
Смесили се с човешкия поток по „Лас Рамблас“ и разделени на десетина метра един от друг, Алисия и Варгас последваха Брианс до входа на метрото срещу фонтана „Каналетас“. Адвокатът се спусна по стълбите и навлезе в мрежата от тунели, които излизаха на тъй наречената „Авенида де ла Лус“40.
По-скоро неприветлив и мизерен път, отколкото булевард в истинския смисъл на думата, този призрачен наглед проход бе проектиран от някакъв ентусиаст, който твърде несполучливо си бе представял една подземна Барселона, осветявана с газ. Проектът обаче никога не бе достигнал бленуваната слава. Същинска катакомба, из която се носеха въздушни течения с дъх на въглища и електричество, бълвани от тунелите на метрото, „Авенида де ла Лус“ бе станала подслон и скривалище за онези, които избягваха повърхността и слънцето. Варгас огледа мрачната редица колони от фалшив мрамор, които ограждаха второразредни базари и кафенета с осветление на морга, и се извърна към Алисия.
– Градът на вампирите? – попита той.
– Нещо такова.
Брианс пое по централния пасаж. Алисия и Варгас го следваха, прикривайки се зад страничните колони. Адвокатът измина фактически цялата галерия, без да прояви ни най-малък интерес към някое от заведенията по нея.
– Може пък да е алергичен към слънцето – предположи полицаят.
Брианс отмина гишетата на Каталонската железница и се запъти към дъното на голямата подземна галерия. Едва тогава стана ясно каква бе неговата цел.
Кино „Авенида де ла Лус“ се издигаше като мрачен мираж сред тази чудата подземна Барселона. Малко след края на гражданската война панаирджийските му светлини и старите плакати на вече показвани филми бяха започнали да привличат на сутрешните прожекции разни обитатели на тунелите, уволнени чиновници, избягали от час ученици и дребни сводници. Брианс отиде до гишето на касата и си купи билет.
– Не ми казвайте, че господин адвокатът ходи на кино сутрин – рече Варгас.
Разпоредителят му отвори вратата и Брианс мина под навеса, върху който бе обявена седмичната програма: прожекции на „Третият човек“ и „Чужденецът“. Един диаболичен Орсън Уелс се усмихваше загадъчно от плаката, ограден от примигващи лампички.