– Поне има добър вкус – отбеляза Алисия.
Когато двамата минаха през кадифените завеси, закриващи входа, ги облъхна ароматът на старо кино и несподелими нещастия. Снопът на прожектора разсичаше един гъст облак, който сякаш от десетилетия се стелеше над партера. Редици от празни столове се спускаха към екрана, където коварният Хари Лайм41 бягаше из призрачните тунели на виенската канализация. Нереалните тонове на тези образи напомниха на Алисия описанията на сцените в книгата на Виктор Матаиш.
– Къде е той? – прошепна Варгас в ухото ѝ.
Тя му посочи предната част на салона. Брианс беше седнал на един стол на четвъртия ред. В цялото кино имаше не повече от трима-четирима зрители. Алисия и Варгас тръгнаха по страничната пътека, която се спускаше през партера, оградена от редица столове, наредени покрай стената като във вагоните на метрото. Когато стигнаха до средата на салона, Алисия навлезе в един от редовете и седна в центъра. Полицаят се настани до нея.
– Гледали ли сте този филм?
Тя направи утвърдителен жест. Беше го гледала поне шест пъти и го знаеше наизуст.
– За какво се разправя?
– За пеницилина. Мълчете.
Очакването се оказа по-кратко от предвиденото. Филмът още не беше свършил, когато Алисия зърна през рамо един тъмен силует, спускащ се по страничната пътека. По това време Варгас вече бе погълнат от действието на екрана и се наложи тя да го смушка с лакът. Непознатият беше облечен с тъмно палто и носеше шапката си в ръка. Алисия стисна юмруци. Мъжът се спря срещу реда, на който се бе настанил адвокатът. Погледна спокойно екрана и след миг навлезе в задния ред, за да седне на един стол, разположен диагонално на мястото, заето от Брианс.
– Ход с коня – промърмори Варгас.
В продължение на няколко минути адвокатът с нищо не показа, че е забелязал присъствието на новодошлия, нито пък онзи се опита да привлече вниманието му по някакъв начин. Варгас погледна скептично Алисия и тя се зачуди дали всичко това нямаше да се окаже просто случайност. Двама непознати в едно кино, обединени единствено от евентуално късогледство, което ги бе накарало да седнат на първите редове. Едва когато в киното затрещяха изстрелите, които щяха да сложат край на хилядите животи на злодея Хари Лайм, непознатият се наведе към стола пред него, а Брианс се обърна за миг. Филмовата музика заглуши думите им и Алисия едва успя да забележи, че адвокатът произнесе няколко изречения, подавайки къс хартия на непознатия. После, сякаш нищо не бе станало, те се облегнаха отново на столовете си и продължиха да гледат филма.
– По мое време щяха да ги арестуват като педали – отбеляза Варгас.
– Каква велика златна ера на испанския палеолит е била вашата – рече Алисия.
Когато прожекторът заля екрана с монументалната финална сцена, непознатият стана. Оттегли се бавно към страничната пътека и докато разочарованата героиня крачеше из унилото старо гробище на Виена, той си нахлупи шапката и тръгна дискретно към изхода. Алисия и Варгас не извърнаха глави и се правеха, че не са го забелязали, но погледите им бяха впити в силуета му, осветен от парообразния лъч на прожектора. Периферията на шапката засенчваше лицето му, но не достатъчно, за да скрие една странна лъскава повърхност с цвят на слонова кост, напомняща лице на манекен. Тръпки побиха Алисия. Варгас изчака непознатия да изчезне зад завесите на прага и се наведе към нея.
– Аз ли си въобразявам, или този тип наистина носи маска?
– Има нещо такова – потвърди Алисия. – Да тръгваме, преди да ни е избягал...
Понечиха да се изправят, но в този миг лампите в салона светнаха и финалните надписи на филма изчезнаха на екрана. Брианс вече беше станал и вървеше към страничната пътека. Само след секунди щеше да мине покрай тях на път към изхода и да ги види.
– И сега какво? – прошепна Варгас, свеждайки глава.
Алисия го хвана за тила и приближи лицето му до своето.
– Прегърнете ме – пошушна тя.
Той я взе в обятията си с увереността на гимназист. Алисия го придърпа към себе си и двамата останаха сплетени, имитирайки една от онези потайни целувки, които по онова време можеха да се видят само на задните редове в кварталните кина и в тъмните входове нощем. Устните им бяха само на сантиметър. Варгас затвори очи. Когато Брианс напусна салона, Алисия леко отблъсна полицая.
– Да вървим.
На излизане от киното забелязаха силуета на адвоката, който се отдалечаваше през търговската галерия в същата посока, от която бе дошъл. Нямаше и следа от непознатия с кукленското лице. Алисия съгледа една стълба на двайсетина метра от тях, която се изкачваше към пресечката на улиците „Балмес“ и „Пелайо“. Двамата забързаха натам. Изведнъж по десния крак на Алисия пробяга остра болка, от която дъхът ѝ секна. Варгас я хвана за лакътя.