Кантората на „Метробарна“ се намираше на последния етаж на една внушителна модернистична сграда, напомняща приказен замък. Сградата, обновена с охрова облицовка и увенчана от кули и мансарди, бе известна под името Каса Рокамора и бе пример за онези произведения с ювелирна прецизност и мелодраматично излъчване, които могат да се видят само по улиците на Барселона. Варгас се спря за миг на ъгъла да погледа зрелището от закрити балкони, галерии и сложни геометрични форми. Един уличен акварелист бе поставил статива си на ъгъла и тъкмо завършваше изображение на сградата в импресионистичен стил. Когато забеляза застаналия до него Варгас, му отправи вежлива усмивка.
– Добра работа – похвали го Варгас.
– Правим каквото можем. От полицията ли сте?
– Толкова ли си личи?
Художникът се усмихна кисело. Варгас посочи картината.
– За продажба ли е?
– Ще бъде след по-малко от половин час. Интересува ли ви сградата?
– На моменти. Вземат ли такса за вход?
– Не им давайте идеи.
Един асансьор, излязъл сякаш от бляновете на Жул Верн, отведе Варгас до вратата на кабинет, на която се мъдреше внушителна позлатена табелка с надпис:
„МЕТРОБАРНА“ ООД
Агенция за недвижими имоти
Той натисна звънеца. Разнесе се звън на камбанки и след малко на вратата се показа рецепционистка с изящна фигура и подчертано официално облекло. За фон ѝ служеше разкошна приемна. Някои фирми преднамерено демонстрират охолство още от прага си.
– Добър ден – рече деловито Варгас, като същевременно се легитимира. – Варгас, Главна дирекция на полицията. Бих искал да разговарям с управителя, моля.
Рецепционистката го огледа изненадано. Очевидно в този кабинет бяха свикнали да приемат по-изискани посетители.
– Имате предвид господин Санчис?
Варгас само кимна и пристъпи във вестибюла. Стените на помещението бяха тапицирани със синьо кадифе и по тях висяха изящни акварели, изобразяващи емблематични барселонски сгради. Полицаят едва сдържа усмивката си, когато разпозна стила на художника от ъгъла.
– Може ли да попитам по какъв повод го търсите, агент? – поинтересува се рецепционистката зад гърба му.
– Капитан – поправи я Варгас, без да се обръща.
Тя се покашля и като не получи отговор, въздъхна.
– Господин Санчис в момента е на съвещание. Ако желаете...
Варгас се обърна и я изгледа студено.
– Ей сега ще му съобщя, капитане.
Полицаят кимна равнодушно. Рецепционистката чевръсто се отдалечи в търсене на подкрепление. Чуха се приглушени гласове, шум от врати, които се отваряха и затваряха, и забързани стъпки по коридорите на канцеларията. След малко жената се върна, този път със смирена усмивка, и покани Варгас да я последва.
– Ако бъдете така любезен, господин директорът ще ви приеме в заседателната зала.
Минаха по един дълъг коридор, ограден от пищни кабинети, където отряд елегантни адвокати в костюми от три части изпълняваха задълженията си с тържествеността на опитни търговски агенти. Разкошни статуи, картини и килими украсяваха коридора, който отведе Варгас до просторна зала с остъклен балкон; оттам човек можеше да съзерцава целия „Пасео де Грасия“ от ангелски взор. Внушителна заседателна маса бе разположена сред комплект кресла, шкафове и украшения от благородна дървесина.
– Господин Санчис ще се срещне с вас след минутка. Мога ли да ви предложа нещо междувременно? Кафе?
Варгас поклати глава. Рецепционистката се изпари незабавно и го остави сам.
Полицаят огледа преценяващо обстановката. Кантората на „Метробарна“ не просто миришеше, а направо смърдеше до небесата на пари. Вероятно само цената на килима под краката му значително надхвърляше заплатата му за няколко години. Варгас обиколи заседателната маса, като галеше с пръсти лакираното дъбово дърво и попиваше аромата на лукс и великолепие. Обстановката и ритъмът на формите притежаваха онова угнетително и ексклузивно излъчване на институциите, отдадени на паричната алхимия, и постоянно напомняха на посетителя, че макар и да си въобразява, че е вътре, всъщност винаги ще бъде от външната страна на пословичното прозорче.
Залата беше украсена с многобройни портрети с различни размери. Повечето бяха фотографии, но имаше и маслени платна и скици с въглен, подписани от редица официални престижни портретисти от последните десетилетия. Варгас разгледа колекцията. Навсякъде бе изобразено едно и също лице – господин с посребрени коси и патрициански облик, който се взираше в камерата или в статива със спокойна усмивка и леден поглед. Главният герой на тези изображения очевидно умееше да позира и да си подбира компанията. Варгас се наведе, за да разгледа отблизо една фотография, на която господинът със студените очи бе заснет заедно с група важни клечки в ловно облекло, които се усмихваха, сякаш бяха приятели за цял живот. Групата бе наобиколила един доста по-млад генерал Франко. Варгас огледа внимателно състава на изпълнителите в това представление. Един от участниците в лова привлече вниманието му. Бе застанал във втората редица и се усмихваше възторжено, сякаш се мъчеше да изпъкне сред останалите.