– Валс – промърмори полицаят.
Вратата на залата се отвори зад гърба му. Той се обърна и видя мъж на средна възраст, толкова слаб, че изглеждаше крехък; рядката му руса косица бе фина като бебешка. Носеше костюм от алпака с безупречна кройка. Сивите очи в тон с костюма бяха сдържани и проницателни. Директорът се усмихна приветливо и подаде ръка на Варгас.
– Добър ден. Казвам се Игнасио Санчис и съм генерален директор на тази агенция. Мария Луиса ми съобщи, че желаете да разговаряте с мен. Извинете, че ви накарах да чакате. Подготвяме годишното събрание на акционерите и сме затрупани с работа. С какво мога да ви помогна, капитане?
Санчис излъчваше шлифована сърдечност и професионализъм от висока класа. Погледът му бе топъл и авторитетен, но в същото време преценяваше внимателно събеседника. Варгас не изпитваше и капка съмнение, че още преди да е завършил встъпителните си думи, Санчис ще е наясно каква марка обувки носи той и на колко години е второразредният му костюм.
– Това лице ми изглежда познато – полицаят посочи един от маслените портрети в залата.
– Това е дон Мигел Анхел Убач. – Санчис се усмихна благосклонно на невежеството или простодушието на събеседника си. – Нашият учредител.
– На банка „Убач“? – попита Варгас. – Барутния банкер?
На лицето на Санчис се изписа лека дипломатична усмивка, но погледът му стана студен.
– На дон Мигел Анхел никога не му се е нравело това прозвище, което, ако позволите, не е справедливо към него.
– Чувал съм, че му го е дал самият генералисимус заради оказаните услуги – отбеляза Варгас.
– Боя се, че не е така – поправи го директорът. – Прякорът му беше даден от червената преса по време на войната. Банка „Убач“, наред с други институции, подпомогна финансирането на кампанията за национално освобождение. Дон Мигел е велик човек, комуто Испания дължи много.
– Което той несъмнено си е взел... – промърмори Варгас.
Санчис се направи, че не е чул тези думи. Излъчването му бе все така сърдечно.
– Каква е връзката на дон Мигел Анхел с тази агенция? – поинтересува се Варгас.
Директорът се покашля и придоби търпеливо и назидателно изражение.
– След смъртта на дон Мигел Анхел през 1948-а банка „Убач“ се раздели на три дружества. Едно от тях беше Каталонската ипотекарна и индустриална банка, която преди осем години бе погълната от Испано-американската кредитна банка. „Метробарна“ бе основана по това време, за да управлява недвижимите ценности, налични в баланса на банката.
Санчис изрече тези думи така, сякаш ги бе произнасял много пъти – с опитния и безучастен вид на музеен екскурзовод, който дава разяснения на група туристи и същевременно поглежда крадешком часовника си.
– Сигурен съм обаче, че историята на агенцията не представлява голям интерес за вас – завърши той. – С какво мога да ви бъда полезен, капитане?
– Въпросът не е много важен, вероятно дори съвсем несъществен, господин Санчис, но нали знаете каква е рутината. Всичко трябва да се проверява.
– Разбира се. Слушам ви.
Варгас извади тефтера си и се престори, че преглежда някакви бележки.
– Можете ли да потвърдите дали един автомобил с регистрационен номер B-74325 е собственост на „Метробарна“?
Санчис го изгледа озадачено.
– Честно казано, не зная... Ще трябва да попитате...
– Предполагам, че агенцията разполага с автопарк. Или греша?
– Не, имате право. Разполагаме с четири-пет автомобила, да...
– Един от тях мерцедес-бенц ли е? Черен? Модел отпреди петнайсет-двайсет години?
Сянка на безпокойство се мярна по лицето на Санчис.
– Да... Това е колата, която кара Валентин. Случило ли се е нещо?
– Валентин, казвате?
– Валентин Моргадо, един шофьор, който работи за тази фирма.
– Лично ваш ли е?