После улови Варгас за лакътя – деликатно, но решително – и отново го поведе по коридора към изхода.
– Завиждам ви, господин Санчис. Де да можех и аз... Моите средства са ограничени и трябва да се задоволявам със скромни образци.
– Няма скромни книги, има само арогантно невежество.
– Разбира се. Същото казах и аз на един букинист, на когото съм възложил да ми търси поредица романи от един забравен автор. Може би сте чували името му. Матаиш. Виктор Матаиш.
Директорът безстрастно отвърна на погледа му и бавно поклати глава.
– Съжалявам, никога не съм го чувал.
– Всички това ми казват. Един човек отдава живота си на писането, а не след дълго никой не си спомня словата му...
– Литературата е безсърдечна любовница, която лесно забравя – рече Санчис, отваряйки вратата към площадката.
– Също като справедливостта. За късмет, винаги има хора като вас и мен, готови да опреснят паметта и на двете...
– Такъв е животът, забравя всички ни твърде рано. А сега, ако няма нещо друго, което мога да направя за вас...
– Не, много ви благодаря отново за помощта, господин Санчис.
24
На излизане от сградата Варгас зърна акварелиста, който вече бе прибрал пособията си и бе запалил лула на морски вълк. Полицаят му се усмихна отдалече и се приближи.
– Хей, ама това е инспектор Мегре! – възкликна художникът.
– Казвам се Варгас.
– Далмау – представи се акварелистът.
– Какво става, маестро Далмау? Завършихте ли творбата?
– Творбите никога не се завършват. Номерът е да знаеш в кой момент да ги оставиш незавършени. Интересувате ли се все още?
Той повдигна парцала, който покриваше статива, и му показа акварела.
– Сякаш е излязъл от някой сън – рече Варгас.
– Сънят е ваш срещу десет дуро42 и добро желание.
Полицаят извади портфейла си. Очите на художника светнаха като огънчето на лулата му. Варгас му подаде банкнота от сто песети.
– Това е твърде много.
Варгас поклати глава.
– Смятайте ме за вашия меценат на деня.
Художникът се зае да му увива акварела в амбалажна хартия.
– Може ли човек да живее от това? – попита Варгас.
– Производството на пощенски картички навреди много, но все още се намират хора с вкус.
– Като господин Санчис ли?
Художникът повдигна вежда и го изгледа подозрително.
– Знаех си, че тук нещо намирисва. Да видим дали ще ме забъркате в някоя каша.
– Санчис отдавна ли е ваш клиент?
– От няколко години.
– Много ли картини сте му продали?
– Достатъчно.
– Толкова ли му допада вашият стил?
– Мисля, че ги купува от жалост. Той е много щедър човек – поне като за банкер.
– Може би има нечиста съвест.
– Няма да е единственият. В тази страна такива с лопата да ги ринеш.
– За мен ли го казвате?
Далмау промърмори нещо под нос и сгъна статива си.
– Тръгвате ли си вече? Мислех, че ще можете да ми разкажете нещо за господин Санчис.
– Вижте, ако искате, ще ви върна парите. А картината може да задържите. Окачете я в някоя килия в комисариата.
– Парите са си ваши, вие си ги спечелихте.
Художникът се поколеба.
– Какво искате от Санчис? – попита.
– Нищо. Просто съм любопитен.
– Същото каза и другият полицай. Всичките сте еднакви.
– Другият полицай?
– Да, именно. Продължавайте да се правите, че не знаете за какво става дума.
– Можете ли да ми опишете моя колега? Може би ще се намери още някоя банкнота за вас, ако ми помогнете малко.
– Няма много за описване. Главорез като вас. Само че имаше белег на лицето.
– Каза ли си името?
– Не се сближихме толкова.
– Кога стана това?
– Може би преди две-три седмици.
– Тук ли?
– Да, тук. В моето ателие. Може ли да си ходя вече?
– Няма защо да се боите от мен, маестро.
– Не се боя от вас. Излекуван съм от всички страхове. Но предпочитам да дишам друг въздух, ако нямате нищо против.
– Лежали ли сте?
Художникът издаде тих, презрителен смях.
– В Модело ли?
– Монжуик. От 1939-а до 1943-та. Не можете да ми направите нищо, което не са ми направили вече.
Варгас измъкна портфейла си, за да му плати още, но художникът отказа. Извади парите, които полицаят му беше дал, и ги пусна на земята. После взе сгънатия статив и куфарчето с боите и се отдалечи с накуцване по „Пасео де Грасия“. Варгас погледа след него, докато се скри от очите му. Наведе се, за да вдигне парите, и тръгна в обратната посока с картината под мишница.
Игнасио Санчис отиде до прозореца на заседателната зала и видя как полицаят разговаря с акварелиста на ъгъла. След няколко минути полицаят пое към „Пласа де Каталуня“, носейки нещо – изглежда, бе купил картина. Санчис почака да се скрие от погледа му сред тълпата. После излезе в коридора и се запъти към приемната.