– Ще изляза за малко, Мария Луиса. Ако се обади Лорка от кантората в Мадрид, нека Хуанхо да говори с него.
– Да, господин Санчис.
Директорът не изчака асансьора. Слезе по стълбите пеша и когато се озова навън, лекият ветрец го накара да осъзнае, че по челото му е избила пот. Отиде в кафенето до предавателната станция на „Радио Барселона“ на улица „Каспе“ и си поръча кафе кортадо43. Докато му го приготвяха, се приближи до обществения телефон в дъното на заведението и набра един номер по памет.
– Брианс – отговори гласът от другата страна на линията.
– Току-що ме посети един полицай, който твърди, че се казва Варгас.
Последва дълго мълчание.
– От кантората ли звъните? – попита Брианс.
– Разбира се, че не – отвърна Санчис.
– Тази сутрин дойдоха и при мен. Той и една млада жена. Разправяха, че имали книга на Матаиш за продажба.
– Знаете ли кои са тези хора?
– Мъжът очевидно беше от полицията. Жената никак не ми хареса. Щом си тръгнаха, направих каквото ми казахте. Обадих се на номера, който ми дадохте, и затворих телефона, за да предупредя Моргадо и да се срещнем на обичайното място. Видях го само преди час. Мислех, че вече ви е казал.
– Случи се нещо непредвидено. Моргадо трябваше да се върне вкъщи – рече Санчис.
– Какво ви попита полицаят?
– Интересуваше се от Моргадо. Наговори ми разни измишльотини за някаква катастрофа. Сигурно са ви проследили.
Адвокатът въздъхна в слушалката.
– Мислите ли, че имат списъка?
– Не зная. Но не можем да рискуваме.
– Какво искате да направя? – попита Брианс.
– Никакви срещи с Моргадо и никакви обаждания до ново нареждане. Ако се наложи, аз ще се свържа с вас. Върнете се в кабинета си и се дръжте, сякаш нищо не е станало – рече Санчис. – На ваше място щях да се махна от града за известно време.
Банкерът затвори телефона. Мина покрай бара, пребледнял като платно.
– Кафето ви, шефе – каза келнерът.
Санчис го изгледа, сякаш недоумяваше какво прави там, и излезе от кафенето.
25
Маурисио Валс е видял твърде много хора да умират, за да вярва, че има отвъден свят. Възкръсва от чистилището на антибиотиците, опиатите и кошмарите без надежда. Отваря очи в мизерната си килия и осъзнава, че дрехите на гърба му са изчезнали. Сега е гол и увит в одеяло. Вдига липсващата ръка към лицето си и вижда чукана, обгорен с катран. Съзерцава го дълго, сякаш иска да разбере чие е това тяло, в което се е събудил. Паметта му се възстановява постепенно, малко по малко се завръщат образи и звуци. Не след дълго си спомня всичко освен болката. Може би милостивият Бог все пак съществува, казва си той.
– На какво се смееш? – пита гласът.
Жената, която в делириума си Валс е взел за ангел, го наблюдава през решетките. В погледа ѝ няма състрадание, нито каквото и да е чувство.
– Защо не ме оставихте да умра?
– Смъртта е прекалено добра за теб.
Валс кима. Не е сигурен с кого разговаря, но нещо в тази жена му е безкрайно познато.
– Къде е Мартин? Защо не дойде?
Жената го гледа. Очите ѝ, както му се струва, са пълни с презрение и тъга.
– Давид Мартин те чака.
– Къде?
– В ада.
– Не вярвам в ада.
– Имай търпение. Ще повярваш.
Жената се оттегля в мрака и започва да се качва по стълбата.
– Почакайте! Не си отивайте! Моля ви!
Тя се спира.
– Не си отивайте. Не ме оставяйте отново сам.
– Там имаш чисти дрехи. Облечи се – казва тя, преди да се скрие от погледа му.
Валс чува как се затваря някаква врата. Намира дрехите в една торба в ъгъла на килията. Вехти са и са му твърде големи, но са сравнително чисти, макар че миришат на прах. Валс се измъква от одеялото и разглежда голото си тяло в сумрака. Кости и сухожилия изпъкват под кожата му там, където преди имаше един пръст тлъстина. Той се облича. Не е лесно да се облече само с една ръка, нито да си закопчае панталона или ризата само с пет пръста. Най-благодарен е за чорапите и обувките, с които да спаси краката си от студа. На дъното на торбата има още нещо. Една книга. Валс мигновено познава черната кожена подвързия и стилизираната вита стълба, гравирана в алено на корицата. Взема книгата в скута си и я отваря.
Лабиринтът на духовете III
Ариадна и театърът на сенките
Текст и илюстрации: Виктор Матаиш
Валс прелиства страниците, докато стига до първата илюстрация. Тя изобразява стар порутен театър, на чиято сцена се вижда облечено в бяло момиченце с крехко личице. Валс го разпознава дори на светлината на свещта.