Щом изрече тези думи, веднага си прехапа езика.
„Беа, млъкни, моля те.“
Алисия като че ли не я чу, защото гледаше унесено пълните с книги рафтове и почти ги галеше, протегнала ръка към тях. Беше загърбила Беа, която се възползва от това, за да я разгледа внимателно.
– Трябва да знаете, че правим специални отстъпки за колекции.
– Може ли да остана да живея тук? – попита Алисия.
Беа се разсмя отново, този път скептично, и погледна сина си, който очевидно бе готов да даде ключовете на тази непозната.
– Стайнбек... – чу я да шепне.
– Имаме един нов сборник с няколко негови романа. Току-що го получихме...
Алисия взе един екземпляр, отвори го и прочете няколко реда напосоки.
– Това е като да четеш ноти на петолиние – промълви тя.
Беа реши, че си говори сама и се е изгубила сред книгите, забравяйки за нея и детето. Остави я да обикаля книжарницата на воля. Алисия избираше томове оттук-оттам и ги трупаше на щанда. След четвърт час там се бе образувала значителна кула от книги.
– Правим също и доставки по домовете...
– Не се тревожете, Беа. Днес следобед ще пратя някого да ми ги донесе. Но тази ще я взема още сега. Убеди ме ей тая картичка, на която пише: Препоръчано от Фермин: „Гроздовете на гнева“ от нехранимайкото Хуанито Стайнбек, словесна симфония, предназначена да облекчава случаите на упорито тъпоумие и да благоприятства профилактиката на мозъчния запек, причинен от прекалена привързаност към канона на официалната свещена простота.
Беа подбели очи и отлепи картичката от корицата.
– Прощавайте, картичките със съвети са едно от последните хрумвания на Фермин. Опитвам се да ги намеря и да ги махна, преди клиентите да са ги видели, но той продължава да ги крие тук и там...
Алисия се разсмя. Смехът ѝ бе студен като стъкло.
– Този Фермин някой от вашите служители ли е?
Беа кимна.
– Нещо такова. Той сам се определя като литературен съветник и библиографски детектив на „Семпере и синове“.
– Изглежда, че е голям чешит.
– Представа си нямате. Чичо Фермин е един на милиони, нали, Жулиан?
Малкият запляска с ръчички.
– От един дол дренки са – обясни Беа. – Не знам кой от двамата има по-малко разум...
Тя започна да проверява и записва цените на избраното от Алисия в счетоводната книга. Правеше го с лекота, която не оставяше съмнение кой води сметките в този дом.
– С отстъпката на книжарницата, сумата излиза...
– Без отстъпка, моля. Да харча пари за книги е удоволствие, което не искам да ми намаляват.
– Сигурна ли сте?
– От сигурна по-сигурна.
Алисия заплати закупените книги, които Беа се зае да приготви, за да бъдат отнесени същия следобед.
– Сдобихте се с някои съкровища – рече ѝ тя.
– Надявам се да са първите от един дълъг списък.
– Вече знаете къде да ни намерите.
Алисия отново ѝ подаде ръка. Беа я стисна.
– За мен беше удоволствие. Ще се върна скоро.
Беа кимна доволна, но ѝ мина през ум, че това прозвуча като смътна заплаха.
– Чувствайте се като у дома си. На ваше разположение сме...
Алисия изпрати въздушна целувка на Жулиан, който изпадна в захлас. Под погледите на двамата тя си сложи ръкавиците с котешка грация и се запъти към изхода, чаткайки с токчетата си, които сякаш пробиваха пода. Точно когато излизаше, пристигна Даниел. Беа видя как смаяният ѝ съпруг задържа вратата на непознатата и се разтопи в усмивка, която заслужаваше поне плесница. Беа завъртя очи и въздъхна. До нея Жулиан издаваше обичайните звуци, които означаваха, че е очарован от нещо – било то гореща вана или някоя от историите на чичо му Фермин.
– Всички сте еднакви – промърмори Беа.
Даниел влезе в книжарницата и се натъкна на студения, пронизващ поглед на жена си.
– Коя беше тази? – попита той.
27
Спря се чак на ъгъла с „Пуерта дел Анхел“. Едва тогава, криейки се сред навалицата, застана пред една от витрините на „Каса Хорба“ и изтри сълзите, стичащи се по лицето ѝ. „Това е моят живот“. Зърна отражението си в стъклото и се предаде на яростта, която я изгаряше отвътре.
– Глупачка – каза си сама.
На връщане Алисия пое по някогашния си любим маршрут и за двайсет минути измина двайсет века. Слезе от „Пуерта дел Анхел“ към катедралата, а оттам се запиля по завоите на улица „Паха“, която заобикаляше останките от римската стена и се спускаше към улица „Авиньон“ през еврейския квартал Кал. Винаги бе предпочитала улиците, които не се налагаше да дели с трамваи и автомобили. Тук, в сърцето на старата Барселона, опазило се от нашествието на машините и техните поддръжници, Алисия искаше да вярва, че времето тече в кръг и че ако си останеше в лабиринта от улички, където слънцето едва дръзваше да пристъпи на пръсти, може би никога не би остаряла и би се върнала към едно скрито време, за да намери отново пътя, който поначало не биваше да изоставя. Може би нейният шанс още не бе отминал. Може би все още имаше причина да продължи да живее.