Преди войната, още като дете, Алисия често бе вървяла по този път, водена за ръка от родителите си. Спомняше си как бе минавала край витрината на книжарницата „Семпере и синове“ с майка си и се бе спирала, за да отвърне на погледа на едно дете с безпомощно изражение, което я наблюдаваше от другата страна на стъклото – навярно Даниел? Спомняше си деня, в който ѝ купиха първата книга, която прочете в живота си – сборника „Рими и легенди“ на Густаво Адолфо Бекер44. Спомняше си многобройните нощи, в които бе будувала, вярвайки, че органистът Маесе Перес45 обикаля край прага на стаята ѝ в полунощ, и как бе искала да се върне в онова приказно царство на книгите, където я чакаха хиляда и една истории, които да изживее. Може би в онзи друг, изгубен живот, Алисия щеше да стои сега зад щанда, да подава книги на едни или други хора, да отбелязва заглавията и цените в счетоводната книга и да мечтае за пътуването до Париж с Даниел.
Докато наближаваше дома си, у нея отново се надигна мътното чувство на злост, завличащо я в онази тъмна стая на душата ѝ – стая без огледала и прозорци, в която живееше. За миг си представи, че се връща в книжарницата, за да срещне отново онази приказна женичка и нейното раздаващо усмивки херувимче – Беатрис чистата. Мислено се видя как я хваща за гърлото и я притиска до стената, как забива нокти в кадифената ѝ кожа и доближава лице до тази белоснежна душа, за да надникне Беа в бездната на погледа ѝ. Видя се как облизва устните ѝ, за да отгатне какъв вкус има медът на щастието, озарило живота на онези, към които тя, както винаги ѝ казваше Леандро, никога не би могла да се числи – нормалните хора.
Спря се на ъгъла на „Авиньон“ и „Фернандо“, едва на няколко метра от входа на дома си, и сведе поглед. Обзе я срам. Почти можеше да чуе как Леандро ѝ се присмива, стаен в едно кътче на ума ѝ. „Скъпа моя Алисия, рожба на мрака, не се изтезавай с тия мечти да бъдеш принцесата на дома, която очаква завръщането на юнака и се грижи за прелестните дечица, подскачайки от радост. Ти и аз сме такива, каквито сме, и колкото по-рядко се поглеждаме в огледалото, толкова по-добре.“
– Добре ли сте, госпожице Алисия?
Тя отвори очи и видя познато лице, остатък от миналото.
– Фернандито?
Щастлива усмивка разцъфна на устните на някогашния ѝ предан обожател. Годините бяха отнесли едно клето момче с трескав ум и ускорен пулс и бяха върнали на негово място мъжле с донякъде представителна външност. Но в погледа му, въпреки изминалото време, се четеше същото възхищение като в деня, в който бе отишъл да се сбогува с нея на Френската гара.
– Колко се радвам да ви видя отново, госпожице Алисия! Вие сте си все същата. Какво говоря, сега сте по-хубава.
– Гледаш ме с добро око, Фернандито. Ако някой се е променил, това си ти.
– Всички така казват – потвърди момчето, което изглеждаше доволно от подобрението.
– Какви мускули си натрупал! – рече Алисия. – Вече не зная дали мога да ти викам Фернандито. Сега си по-скоро дон Фернандо.
Фернандито се изчерви и сведе очи.
– Вие можете да ме наричате както ви се иска, госпожице Алисия.
Тя се наведе и го целуна по бузата, която вече бе грапава от наболата брада. Зашеметен, той се вцепени за миг, после в прилив на чувства я прегърна с всички сили.
– Радвам се, че се върнахте у дома. Много ми липсвахте.
– Може ли да те почерпя? – попита Алисия. – Все още ли обичаш мляко с яйчен крем?
– Сега съм преминал на карахильо с ром.
– Какво ли не прави тестостеронът...
Фернандито се разсмя. Въпреки наедрелите си мускули, наченките на брада и новия плътен глас, все още се смееше като дете. Алисия го хвана подръка и го замъкна в „Гран Кафе“, където поръча карахильо с най-хубавия кубински ром на заведението и чаша бяло вино. Вдигнаха наздравица за изминалите години и Фернандито, опиянен от рома и от присъствието на Алисия, ѝ разказа, че работи като разносвач в една квартална бакалница и си е намерил гадже, момиче на име Кандела, с което се запознал на уроците по вероучение в енорийската църква.
– Звучи обещаващо – рече Алисия. – Кога ще се жениш?
– Да се женя ли? Това са фантазии на леля ми Хесуса. Едвам придумах Кандела да ми даде целувка. Мисли си, че без присъствието на свещеник това е грях.
– А в присъствието на свещеник изобщо не си струва.