– Майко Божия! Не ви ли стига, че усложнявате моя живот, та сега искате да въвлечете и невинни души в машинациите си?
– Точно там е работата. В това начинание ни трябва някой невинен.
– Мислех, че за тази цел служи идиотът Ровира, който впрочем цяла сутрин се мъкна подир мен. Не му ли беше възложено да следи вас?
– Може да не е чак такъв идиот, какъвто изглежда.
– А кой е този Фернандито? Свежа кръв за вашата баня на графиня Батори46?
– Ставате все по-начетен, Варгас. Но не, Фернандито няма да пролее нито капка кръв. Може би само пот.
– И сълзи. Не мислете, че не видях как жално-милно ви гледа.
– Кога го видяхте?
– Когато го омайвахте долу в кафенето. Приличахте на кралска кобра, която хипнотизира зайче.
– Смятах, че само Ровира ме шпионира.
– Видях ви на връщане от „Метробарна“.
Алисия промърмори нещо под сурдинка, докато си наливаше бяло вино в чаша от фин кристал. Отпи първата глътка и се облегна на масата.
– Разкажете ми как мина срещата ви и забравете за Фернандито за момента.
Варгас изсумтя и се отпусна на канапето.
– Откъде да започна?
– Пробвайте от началото.
Той описа посещението си в „Метробарна“ и сподели впечатленията си. Алисия го слушаше мълчаливо, като се разхождаше из стаята с чаша в ръка и кимаше от време на време. В края на разказа отиде до прозореца и след като пресуши чашата си, се извърна към полицая с изражение, което го обезпокои.
– Доста мислих, Варгас.
– Бог да ни е на помощ.
– Като вземем всичко, което сте научили днес за сполучливо задомения господин Санчис и неговия шофьор, плюс следата с книгите на Матаиш, адвокат Брианс и семейство Семпере...
– Не забравяйте и невидимия човек – бившия ви колега Ломана.
– Не го забравям. Работата е там, че вие и аз не сме достатъчни, за да следим всички тези нишки. А примката се затяга.
– Около нашите вратове ли?
– Знаете какво имам предвид. Всички нишки са свързани по някакъв начин. Колкото повече ги дърпаме, толкова по-близо сме до намирането на входната врата.
– Когато се впуснете в метафори, съвсем се оплитам.
– Очакваме някоя погрешна стъпка, това е всичко.
– Така ли разрешавате случаите? Чрез нечии погрешни стъпки?
– По-резултатно е да оставиш другите да грешат, отколкото да се надяваш, че ще улучиш още от първия опит.
– А ако погрешната стъпка я направим ние?
– Ако знаете някоя по-добра система, цялата съм слух.
Варгас вдигна ръце в знак на примирие.
– А какво ще прави тоя Фернандито?
– Ще бъде нашите очи там, където не можем да присъстваме. Никой не знае кой е и никой не очаква да го види.
– Постепенно се превръщате в Леандро.
– Ще се престоря, че не съм чула това, Варгас.
– Преструвайте се както си щете. Как смятате да принесете в жертва гълъбчето?
– Като начало, Фернандито ще следи Санчис. Разделението на труда увеличава производителността.
– Това ми намирисва на клопка. А какво ще правя аз?
– Точно над това размишлявам.
– Явно се опитвате да се отървете пак от мен.
– Не говорете глупости. Кога съм правила такова нещо?
Варгас изсумтя.
– И докато размишлявате, какво друго смятате да предприемете? – попита той.
– Да отделя време и внимание на семейство Семпере – отвърна Алисия.
В този миг зад вратата на апартамента се чу шум, сякаш нещо тежко тупна на земята, а после прозвуча звънецът.
– Очаквате ли някого? – попита полицаят.
– Ще отворите ли?
Варгас се надигна неохотно и отиде да отвори вратата. На прага стоеше един зачервен и запъхтян Фернандито.
– Добър ден – рече. – Нося книгите на госпожица Алисия.
Фернандито подаде ръка в помирителен жест, но Варгас се направи, че не я вижда.
– Алисия, вашето момче за поръчки.
– Не бъдете досадник и го пуснете да влезе.
Алисия стана и се приближи до вратата.
– Влизай, Фернандито, не му обръщай внимание.
Момчето грейна, щом я видя. Вдигна кашона с книгите и го внесе в жилището.
– Извинете, къде да ги оставя?
– Ей тук, пред етажерката.
Фернандито изпълни нареждането и пое дълбоко дъх, бършейки потта от челото си.
– Така ли ги донесе, на ръце?
Той сви рамене.
– Е, със скутера. Но понеже сградата няма асансьор...
– Каква всеотдайност, Фернандито – рече Варгас. – Ех, защо нямам подръка медал за храброст...
Фернандито си направи оглушки за саркастичната забележка и се обърна към Алисия.
– Това е нищо работа, госпожице Алисия. Свикнал съм да разнасям доставките на бакалницата.
– Значи затова си заякнал. Хайде, Варгас, платете му.