– Ама вие полудяхте ли?
Тя не обърна внимание на въпроса. Вдигна очи към прозореца и загледа покрова от облаци, който пълзеше откъм морето. Залязващото слънце го обагряше в червено, но в сърцевината му се бе образувала гъста мрежа от черни нишки. Електрически искри проблясваха в облачните талази като огромен бенгалски огън.
– Наближава буря – промърмори Варгас зад гърба ѝ.
– Гладна съм – заяви Алисия, обръщайки се към него.
Той бе повече от изненадан.
– Не мислех, че някога ще чуя тези думи от устата ви.
– За всичко си има пръв път. Ще ме поканите ли на вечеря?
– Не зная с какво. Дадох на вашия почитател почти всички пари, които имах у себе си. Утре ще трябва да отида до касата да изтегля още.
– Е, поканете ме поне на тапас.
– Вие кажете къде.
– Познавате ли Барселонета48?
– И обикновената Барселона ми е предостатъчна.
– Искате ли една хубава бомба?
– Моля?
– Пикантна, не с барут.
– Защо ли ми се струва, че това е пак някоя от вашите уловки?
29
Спуснаха се пеша към пристанището под изтъканото от светкавици небе. Мачтите се тресяха под напора на вятъра, който духаше откъм морето, а във въздуха се носеше мирис на електричество.
– Ще завали като из ведро – предсказа Варгас.
Заобиколиха хангарите, които се издигаха срещу пристанищния док – големи като пещери сгради, подобни на едновремешните пазари.
– Баща ми работеше тук, под навесите – посочи Алисия.
Варгас помълча малко, очаквайки тя да добави още нещо.
– Мислех, че сте сираче – рече най-сетне той.
– Не съм се родила сираче.
– На каква възраст изгубихте родителите си?
Алисия закопча яката на палтото си и ускори крачка.
– По-добре да побързаме, иначе ще се измокрим – отсече тя.
Когато стигнаха до Барселонета, закапаха първите капки дъжд. Бяха тежки и падаха нарядко като водни снаряди, които се разбиваха в паважа и обстрелваха трамваите, плъзгащи се по булеварда край кейовете. Варгас видя насреща си квартал с тесни улички, образуващи мрежа върху един полуостров, който се врязваше в морето и напомняше планировката на огромно гробище.
– Прилича на остров – отбеляза полицаят.
– Не сте на погрешен път. Сега това е рибарският квартал.
– А какво е бил преди?
– Да ви изнеса ли урок по история?
– Може, че да ми се отвори апетит за вашите бомби...
– Преди векове всичко, което виждате, е било море – подхвана Алисия. – След време са построили началото на вълнолома и постепенно се е образувал остров от наноси, довлечени от морето.
– И откъде знаете всичко това?
– Знам, понеже чета. Трябва и вие да пробвате някой път. По време на Войната за наследството49 войските на Филип V съборили значителна част от квартал Рибера, за да построят цитаделата. След войната много от хората, изгубили домовете си, се преместили да живеят тук.
– Затова ли вие, барселонците, сте такива монархисти?
– Затова, а и за да правим напук, което подобрява кръвооросяването.
Първите залпове на дъжда ги преследваха яростно до една тясна уличка. Фасадата на постройката, издигаща се там, на пръв поглед приличаше на кръстоска между пристанищна кръчма и крайпътен бар, която не би спечелила конкурс за изящни изкуства; затова пък от нея се носеха апетитни миризми. На табелата пишеше „Ла Бомбета“.
Когато влязоха, група клиенти, които играеха на карти, леко извърнаха глави към тях. Варгас си даде сметка, че още от прага са го познали, че е полицай. Един келнер с резки маниери ги изгледа иззад бара и им посочи маса в ъгъла, далече от постоянната клиентела.
– Това не прилича на някое от вашите места, Алисия.
– Тук се идва не заради обстановката, а заради бомбите.
– Подозирам, че има и друга причина.
– Е, пада се близо.
– Близо до какво?
Алисия извади от джоба си едно листче и го сложи на масата. Варгас позна етикета, който тя бе откъснала същата сутрин от един от кашоните с вещите на адвокат Брианс.
– До мебелния склад, където Брианс е прибрал временно всичките си документи и архива си.
Полицаят подбели очи.
– Не се правете на интересен, Варгас. Едва ли сте очаквали, че ще получим всичко наготово.
– Очаквах, че няма да се налага да нарушаваме закона.
Келнерът с грубите обноски застана пред тях и ги погледна въпросително.
– Донесете ни четири бомби и две бири – поръча Алисия, без да откъсва очи от Варгас.
– „Естреля“ или наливна?
– „Естреля“.
– А хляб с домати?
– Две филии. Препечени.
Келнерът кимна и се оттегли без повече церемонии.
– Винаги съм се чудил защо тукашните хора слагат домати на хляба – рече Варгас.