– А аз съм се чудила защо никой друг не го прави.
– Какви други изненади пазите за мен, като изключим насилственото нахлуване в чуждо жилище?
– Формално погледнато, това е склад. Едва ли има други обитатели освен плъхове и паяци.
– Е, как да ви откажа тогава? Какво друго се върти в пъклената ви главица?
– Мислех си за оня кретен, с когото отидохте да се срещнете – Каскос. Служителят на Валс в издателство „Ариадна“.
– Огорченият влюбен.
– Пабло Каскос Буендия – изрецитира Алисия. – Бивш годеник на Беатрис Агилар. Не мога да си го избия от главата. Не ви ли изглежда странно?
– Че кое в тази история не е странно?
– Всемогъщият министър да се рови тайно в семейната история на някакви собственици на книжарница в Барселона...
– Бяхме стигнали до извода, че се е интересувал от тях заради подозрението, че може да знаят нещо за Давид Мартин. За него пък е допускал, че може да е автор на заплахите и на покушението – обобщи Варгас.
– Да, но какво общо има Давид Мартин със семейство Семпере? Каква роля играят те в цялата история? – попита Алисия. Помълча умислена, преди да продължи. – Тук се крие нещо. В тази книжарница. В това семейство.
– Затова ли решихте да направите домашно посещение на „Семпере и синове“, без да ме уведомите?
– Имах нужда от нещо ново за четене.
– Да бяхте си купили TBO50. Ненавременното приближаване до Семпере може да се окаже опасно.
– Да не би да се боите от семейство книжари?
– Боя се, че можем да повдигнем завесата, преди да сме разбрали в какво сме нагазили.
– Мисля, че си струва да рискуваме.
– Решение, което сте взели едностранно.
– Двете с Беатрис Агилар много си допаднахме – рече Алисия. – Тя е чаровница. Ще се влюбите в нея от пръв поглед.
– Алисия...
Тя се усмихна лукаво. Бирите и чинията с бомбите пристигнаха тъкмо навреме, за да прекъснат разговора. Варгас погледна това интересно кулинарно изобретение – панирани картофи, пълни с пикантно месо.
– Как се яде това?
Алисия набучи една бомба на вилицата си и я захапа настървено. Навън бурята бушуваше и келнерът бе надникнал от вратата, за да погледа поройния дъжд. Варгас наблюдаваше как Алисия нагъва угощението. Имаше нещо у нея, което не бе забелязал преди.
– Щом се свечери, вие се съживявате...
Тя отпи глътка бира и го погледна в очите.
– Нощна птица съм.
– Очевидно.
30
Отминалата буря бе оставила мъгла, която пълзеше по улиците на Барселонета и искреше под светлината на уличните лампи. Когато двамата излязоха на улицата, тук-там падаха редки капки дъжд, а тътенът на бурята ехтеше в далечината. Адресът, откъснат от Алисия същата сутрин, показваше, че складът, който Фернандо Брианс бе избрал за съхранение на своите мебели, архиви и разни трупани с десетилетия вехтории, се намираше на терена на „Вапор Барсино“, някогашна фабрика за парни котли и локомотиви, изоставена по време на гражданската война. Алисия и Варгас повървяха само няколко минути из пустите ледени улици и стигнаха до портите на старата фабрика. Релсите на железопътна линия навлизаха в сектора. На големия каменен портал се четеше надпис ВАПОР БАРСИНО. Нататък се виждаше запустяла земя с хангари и порутени цехове – гробище за чудесата от епохата на парните машини.
– Сигурна ли сте, че е тук? – попита Варгас.
Алисия кимна и навлезе в терена. Заобиколиха един локомотив, заседнал в огромен гьол, препълнен с ръчни колички, тръби и корпус на бойлер, в който се бе подслонило ято чайки. Неподвижни, птиците ги наблюдаваха как минават край тях, а очите им блестяха в сумрака. Редица стълбове поддържаха плетеница от жици, от които висяха лампи, излъчващи бледа светлина. Халетата на фабриката бяха номерирани и обозначени с дървени табели.
– Номер три е нашият – посочи Алисия.
Варгас се огледа наоколо. От сенките долиташе мяукането на няколко изгладнели котки. Въздухът миришеше на въглища и сяра. Двамата подминаха изоставена караулна будка.
– Тук не трябва ли да има пазач?
– Струва ми се, че адвокат Брианс е привърженик на икономичните решения – отбеляза Алисия.
– Адвокат на изгубените каузи – припомни си Варгас. – Някои неща не се променят чак до гроба...
Приближиха се до халето, обозначено с номер три. Пресните следи от гумите на камиона, използван за превоза на вещите, се губеха в калта пред затворена с метални лостове дървена порта, която възпрепятстваше достъпа. В главната врата бе изрязана една по-малка, която бе заключена с верига и ръждясал катинар с размера на юмрук.
– Как сме с грубата сила? – попита Алисия.