– Това ли търсехте? – попита той.
– Все още не зная.
– Безупречен план – промърмори полицаят.
Отне им близо половин час да отделят кашоните с документи от онези, които бяха пълни с книги и вещи от кантората. Анемичната светлина на крушките не бе достатъчна, за да прегледат внимателно книжата, и Варгас отиде да потърси нещо, с което да ги осветят. След малко се върна със стар меден свещник и връзка дебели свещи, които явно никога не бяха палени.
– Сигурен ли сте, че това не са фишеци динамит? – попита Алисия.
Варгас спря пламъка на запалката на сантиметър от първата свещ и ѝ я подаде.
– Ще изпълните ли задълженията на домакиня?
Свещите образуваха ореол от светлина и Алисия започна да преглежда един по един гърбовете на папките, които се подаваха от кутиите. Полицаят я наблюдаваше неспокойно.
– Какво да правя сега?
– Наредени са по дати, като се почне от януари 1934-та. Аз ще търся по дата, а вие – по име. Започнете от най-скорошните и ще се срещнем в средата.
– Какво трябва да търся?
– Санчис, „Метробарна“... Всичко, което би ни позволило да свържем Брианс със...
– Добре – отсече Варгас.
В продължение на почти двайсет минути преглеждаха кашоните в мълчание, като от време на време разменяха погледи и отрицателни жестове.
– Тук няма нищо за Санчис или за „Метробарна“ – рече полицаят. – Проверих вече пет години – нищичко!
– Продължавайте да търсите. Може би е под надпис „Ипотекарна банка“.
– Няма нищо и за банки. Всички тия клиенти са голтаци, ако си послужа с един правен термин...
– Търсете още.
Варгас кимна и се потопи отново в океана от книжа и досиета, докато свещите ронеха восъчни сълзи, които се стичаха по свещника. След малко си даде сметка, че Алисия се е умълчала и е прекратила търсенето. Вдигна очи към нея и я видя да стои неподвижно, вперила поглед в купчина папки, които бе измъкнала от един кашон.
– Какво има? – попита Варгас.
Тя му показа една дебела папка.
– Изабела Жисперт... – рече.
– От „Семпере и...“?
Алисия кимна. Показа му друга папка, на чиято корица пишеше МОНЖУИК 39-45. Варгас се приближи и приклекна до кашона. Започна да преглежда досиетата и извади няколко.
– Валентин Моргадо...
– Шофьорът на Санчис.
– Семпере/Мартин...
– Дайте да видя.
Алисия отвори папката.
– Това нашият Давид Мартин ли е?
– Така изглежда...
Варгас изведнъж спря.
– Алисия?
Тя вдигна очи от досието на Давид Мартин.
– Я погледнете това – каза полицаят.
Папката, която ѝ подаде, беше дебела поне два пръста. Когато прочете името отгоре, Алисия потръпна и не можа да сдържи усмивката си.
– Виктор Матаиш...
– Бих казал, че това е предостатъчно – рече Варгас.
Алисия се канеше да затвори кашона, когато забеляза на дъното му един жълтеникав плик. Взе го и го разгледа на светлината на свещите. Беше с размер около двайсет на трийсет сантиметра и бе запечатан с восък. Тя издуха слоя прах, който го покриваше, и прочете написаната с перо дума – единствения надпис върху плика.
ИЗАБЕЛА
– Ще вземем всичко това – заяви младата жена. – Затворете кашоните и се опитайте да ги подредите горе-долу така, както ги заварихме. Може да минат дни, ако не и седмици, преди Брианс да се сдобие с нова кантора и да забележи, че му липсват няколко досиета...
Варгас кимна, но още не бе вдигнал първия кашон от пода, когато изведнъж се спря и се обърна. Алисия го погледна. Тя също бе чула нещо. Стъпки. Ехо от стъпки, които отекваха по потъналия в прахоляк под. Алисия духна свещите. Варгас извади револвера. На прага се очерта един силует. Облечен в износена униформа мъж ги наблюдаваше. Носеше фенер и палка, която издайнически се тресеше в ръката му; клетникът явно бе по-уплашен и от бакалска мишка.
– Какво правите тук? – измънка пазачът. – Не може да се влиза след седем часа...
Алисия бавно се изправи и му се усмихна. В изражението ѝ сигурно имаше нещо, от което кръвта на пазача се смрази, защото той отстъпи крачка назад и заплашително размаха палката. Варгас опря дулото на револвера в слепоочието му.
– Бъдете така любезен да пуснете палката, освен ако не искате да я използвате като анална свещичка.
Мъжът изтърва палката и замръзна на място.
– Кои сте вие? – попита.
– Приятели на семейството – отвърна Алисия. – Бяхме си забравили някои неща. Има ли още някого с вас?