– Само аз съм за всичките халета. Нали няма да ме убиете, а? Имам жена и деца. Нося си снимка в портфейла...
Варгас измъкна портфейла му от джоба. Извади парите и ги пусна на пода, а портфейла прибра в палтото си.
– Как се казвате? – попита Алисия.
– Бартоломе.
– Харесва ми името ви. Много е мъжествено.
Пазачът трепереше като лист.
– Вижте, Бартоломе, сега ще направим следното. Ние ще се приберем у дома, а вие ще сторите същото. Утре сутрин, преди да дойдете, ще купите два нови катинара и ще смените с тях оня на входната врата и тоя на решетката тук. И ще забравите, че сте ни виждали. Как ви се струва тази сделка?
Варгас запъна ударника на револвера. Бартоломе преглътна с мъка.
– Струва ми се добра.
– И ако случайно ви загризе съвестта или някой ви зададе въпрос, спомнете си, че заплатата, която получавате, не заслужава този риск и че семейството ви има нужда от вас.
Бартоломе кимна. Варгас отпусна спусъка и махна оръжието. Алисия се усмихна на пазача, сякаш бяха стари приятели.
– Хайде, идете си вкъщи и си пийнете чашчица греян коняк. И си приберете парите.
– Да, госпожо...
Бартоломе коленичи и прибра от пода малката сума, която бе носил в портфейла си.
– Не забравяйте и палката.
Мъжът я взе и я закачи на колана си.
– Може ли да си вървя вече?
– Никой не ви задържа.
Той се поколеба за миг, после заотстъпва към изхода. Преди силуетът му да се стопи в сенките, Алисия го повика.
– Бартоломе?
Стъпките на пазача секнаха.
– Помнете, че портфейлът ви е у нас и знаем къде живеете. Не ни карайте да ви посетим. Моят колега много лесно се пали. Лека нощ!
След тези думи чуха забързаните му стъпки, които се отдалечиха стремително.
31
Микел им занесе горе в жилището два термоса току-що сварено кафе и ги снабди, използвайки връзките си, с поднос прясно изпечени понички от фурната на ъгъла, които ухаеха великолепно. Разпределиха си папките и седнаха на пода един срещу друг. Алисия погълна три понички една след друга и си наля голяма чаша кафе, което засърба, вглъбена върху първата от папките, измъкнати от архивите на Брианс. По някое време вдигна очи и забеляза, че Варгас я гледа с неловко изражение.
– Какво има? – попита тя.
Той посочи полата ѝ, която Алисия бе дръпнала нагоре, за да може да се подпре удобно на канапето.
– Не се дръжте като дете. Това едва ли е нещо, което не сте виждали и преди, надявам се. Съсредоточете се върху работата си.
Варгас не отговори, но смени позата си така, че да избегне гледката на ръбовете на чорапите ѝ, които му пречеха да се съсредоточи върху завладяващата проза на правните документи и бележките на адвоката на изгубените каузи.
Мълчаливо навлязоха в малките часове на нощта, водени от кофеина, захарта и картината, която постепенно изплуваше от документацията. Алисия бе взела голям блок за рисуване и чертаеше своеобразна карта с бележки, дати, имена, стрелки и кръгчета. От време на време Варгас намираше нещо свързано с темата и ѝ го подаваше. Дори нямаше нужда от думи. Тя само хвърляше поглед и кимаше безмълвно. Явно притежаваше свръхестествена способност да установява връзки между нещата, сякаш мозъкът ѝ работеше сто пъти по-бързо, отколкото при останалите смъртни. Варгас започваше да се догажда за процесите, които управляваха ума ѝ, и вместо да ги обсъжда или да се опитва да схване вътрешната им логика, се задоволяваше да играе ролята на филтър и да ѝ подава нови данни, с които тя изграждаше картата си късче по късче.
– Не знам за вас, но аз вече капнах от умора – рече той в два и половина.
Беше обработил всички папки от своя дял задачи и чувстваше, че кофеинът, с който бе заместил кръвта си, вече се бе изчерпал, пък и очите му се затваряха за сън.
– Вървете да спите – предложи Алисия. – Стана късно.
– А вие?
– На мен не ми се спи.
– Как е възможно?
– Нали знаете – нощта и аз...
– Имате ли нещо против да полегна на канапето?
– На ваше разположение е, но не ви обещавам, че няма да вдигам никакъв шум.
– Няма да ме събуди и градският оркестър.
Събудиха го камбаните на катедралата. Отвори очи и видя гъста мъгла, която се носеше из стаята и миришеше на кафе и вирджински тютюн. Небето, което се виждаше над покривите, бе с цвета на младо вино. Алисия все още седеше на пода с цигара в уста. Беше си свалила полата и блузата и сега бе облечена само с черен комбинезон или пеньоар, който приканваше към всичко друго, но не и към отдих. Варгас се завлече криво-ляво в банята, пъхна главата си под крана на чешмата, после се погледна в огледалото. Намери един син копринен халат, който висеше на вратата на банята, и го подхвърли на Алисия.