– Добър въпрос, нали? – рече Алисия.
– Ако вашата привилегирована главица успее да намери отговора, ще откриете парчето, което ни липсва, за да добие цялата тази галиматия някакъв смисъл.
– А вие няма ли да ми помогнете?
– Започвам да се съмнявам, че е в мой интерес. Нещо ми подсказва, че да намерим ключа към главоблъсканицата, може да се окаже много по-опасно, отколкото да не го намерим, пък аз възнамерявах да се оттегля след няколко години с пенсия в пълен размер и да изчета всичките комедии на Лопе де Вега, от първата до последната.
Алисия се отпусна на канапето с отслабнал ентусиазъм. Варгас изпи студеното кафе и въздъхна. Отиде до прозореца и пое дълбоко дъх. Камбаните на катедралата отново забиха в далечината, а полицаят загледа как слънцето протяга нишки светлина между гълъбарниците и камбанариите.
– Направете ми една услуга – рече той. – Засега не казвайте нито дума за това на Леандро или на когото и да е.
– Да не съм луда! – отсече Алисия.
Варгас затвори прозореца и се приближи до нея. Тя вече проявяваше признаци на умора.
– Не е ли време да се пъхнете в ковчега си? – попита той. – Хайде, елате.
Хвана я за ръката и я поведе към спалнята. Дръпна завивката и ѝ даде знак да легне. Алисия пусна халата в краката си и се плъзна между чаршафите. Той я зави до брадичката и я погледна с усмивка.
– Няма ли да ми прочетете приказка?
– Я си гледайте работата.
Варгас се наведе, за да вдигне халата от пода, и се запъти към вратата.
– Мислите ли, че са ни устроили капан? – попита Алисия.
Той претегли думите ѝ.
– Защо казвате това?
– Не зная.
– Капаните човек си ги устройва сам. Аз зная само, че сега имате нужда от почивка.
Варгас хвана бравата.
– Ще останете ли отвън?
Полицаят кимна.
– Добро утро, Алисия – рече той, затваряйки вратата на спалнята.
32
Валс е изгубил представа за времето. Не знае дали е прекарал в тази килия дни, или седмици. Не е виждал светлината на слънцето от онази далечна привечер, когато, седнал до Висенте, се спускаше с колата по „Каретера де Валвидрера“. Ръката го боли и щом я потърси, за да я разтрие, не я намира. Усеща бодежи в липсващите пръсти и остра болка в кокалчетата, сякаш му забиват железни шипове в костите. Хълбокът го мъчи от дни, или може би само от часове. Не успява да види цвета на урината, която се стича в тенекиената кофа, но май е по-тъмна от нормалната и примесена с кръв. Жената не се появи отново, а и Мартин все не идва. Валс недоумява. Нима Мартин не искаше тъкмо това? Да го види как изгнива приживе в някоя килия?
Безименният, безлик тъмничар идва веднъж дневно, или поне на Валс така му се струва. Започнал е да отмерва дните по неговите посещения. Мъжът му носи вода и храна. Храната винаги е една и съща: хляб, прокиснало мляко и понякога сушено месо, което му е трудно да дъвче, защото зъбите му са се разклатили. Вече му паднаха два. От време на време прокарва език по венците си и усеща вкуса на собствената си кръв, а зъбите му поддават на натиска.
– Имам нужда от лекар – казва Валс, когато тъмничарят пристига с храната.
Онзи почти никога не говори. Избягва и да го поглежда.
– От колко време съм тук? – пита Валс.
Тъмничарят си прави оглушки.
– Предайте ѝ, че искам да говоря с нея. Да ѝ кажа истината.
Веднъж се събужда и открива, че в килията има още някого. Това е тъмничарят, който държи в ръка нещо лъскаво. Може да е нож. Валс не прави опит да се защити. Усеща убождане в бута и студ. Поредната инжекция.
– Колко време ще ме поддържате жив?
Тъмничарят се изправя и тръгва към изхода на килията. Валс се вкопчва в крака му. Един ритник в стомаха го оставя без дъх. Часове наред лежи свит на кълбо, стенейки от болка.
Тази нощ сънува отново дъщеря си Мерседес като дете. Намират се в градината на дома в Сомосагуас. Валс се залисва в разговор с един от слугите и я изгубва от поглед. Когато я потърсва, вижда дирята от стъпките ѝ, които водят към къщата на куклите. Валс влиза в сумрачната постройка и зове дъщеря си. Намира дрехите ѝ и следи от кръв.
Куклите, които се облизват като котки, са я изяли.