33
Когато Варгас отвори очи отново, лъчите на обедното слънце се плъзгаха по прозорците. Часовникът на стената – уред от деветнайсети век, който Алисия вероятно бе намерила на някой антикварен базар – показваше почти дванайсет часа. Полицаят чу женските стъпки, които потропваха из всекидневната, и потърка клепачите си.
– Защо не ме събудихте по-рано?
– Приятно ми е да ви слушам как хъркате. Все едно си имам мече вкъщи.
Варгас се надигна и седна на ръба на канапето. Сложи ръце на бъбреците си и си разтри кръста. Имаше чувството, че са прекарали гръбнака му през машина за захарни бонбони.
– Ако искате един съвет – не остарявайте. Възрастта не носи никакви предимства.
– И аз съм си го мислила – отвърна Алисия.
Полицаят стана, преодолявайки някак бодежите и пукането на ставите. Алисия стоеше пред огледалото на скрина и си слагаше червило с лукаво изражение. Носеше черно вълнено палто, препасано с колан, черни чорапи с ръб и главозамайващи токове.
– Отивате ли някъде?
Тя се завъртя около оста си, сякаш участваше в модно дефиле, и го погледна с усмивка.
– Красива ли съм?
– Кого смятате да убиете?
– Имам среща със Серхио Вилахуана, онзи журналист от „Ла Вангуардия“, когото ми спомена книжарят Барсело.
– Експертът по темата за Виктор Матаиш?
– И по други въпроси, надявам се.
– А мога ли да попитам как го оплетохте в мрежите си?
– Казах му, че имам книга от Матаиш и бих искала да му я покажа.
– „Имах“ е правилното глаголно време. Напомням ви, че книгата я откраднаха и сега нямате нищо.
– Това са формалности. Някои неща не се променят чак до гроба, както казвате вие. Пък и нали имам себе си.
– Света Богородице...
Алисия завърши тоалета си с шапка с воалетка, която покриваше част от лицето ѝ, и хвърли последен поглед в огледалото.
– Може ли да знам с какво сте се облекли?
– С „Баленсиага“.
– Нямах предвид това.
– Знам. Ще се върна бързо – каза тя на път към вратата.
– Може ли да използвам банята ви?
– Винаги, когато пожелаете, стига да не ми оставяте косми във ваната.
Уреждането на срещата с Вилахуана не се бе оказало толкова лесно, както го описа на Варгас. Всъщност Алисия трябваше най-напред да се пребори с една секретарка в редакцията на вестника, която съвсем не беше вчерашна и за малко не я разкара. С разни уловки успя да се свърже с Вилахуана, който по телефона звучеше по-скептично от математик, поканен на обяд с епископи.
– Казвате, че имате книга на Матаиш? От поредицата „Лабиринтът“?
– „Ариадна и Аления принц“.
– Мислех, че от нея са останали само три бройки.
– Значи моята трябва да е четвъртата.
– И ви изпраща Густаво Барсело, тъй ли?
– Да. Каза ми, че сте големи приятели.
Вилахуана се изсмя. Алисия чуваше в другия край на линията глъчката в редакцията.
– От дванайсет часа нататък ще бъда в библиотеката на Кралската литературна академия на Барселона – рече най-сетне той. – Знаете ли я?
– Чувала съм за нея.
– Попитайте за мен в секретариата. И носете книгата.
34
На един площад, скрит в сянката на катедралата, се издига каменен портик, на чиято арка се чете надписът:
КРАЛСКА ЛИТЕРАТУРНА АКАДЕМИЯ НА БАРСЕЛОНА
Алисия бе чувала за това място, но и тя, като повечето си съграждани, не знаеше почти нищо за институцията, подслонена между стените на този дворец – реликва от средновековна Барселона. Знаеше, или се досещаше, че Академията е съставена от плеяда от учени и книжовници, зарекли се да опазват познанието и писаното слово; те се събираха още от края на XVIII в., упорито пренебрегвайки факта, че външният свят година след година засилваше отчуждението и съпротивата си към екстравагантните им занимания. Това изглеждаше като нещо средно между окултен кръжок и литературен клуб – просветителство при затворени врати, в което само малцина избрани участваха и можеха да удостоверят съществуването му.
Уханието на камъните и неизбежната аура на загадъчност облъхнаха Алисия още от прага. Той водеше към вътрешен двор със стълбище, което се изкачваше към помещение, играещо ролята на рецепция. Един тип с вид на старопечатно издание, който сякаш бе стоял там още от зората на миналия век, я посрещна с подозрителен поглед и я попита дали тя е госпожица Грис.
– Същата.
– Така си и мислех. Господин Вилахуана е в библиотеката – мъжът посочи навътре. – Умоляваме посетителите да пазят тишина.
– Не се безпокойте, тази сутрин дадох обет – отвърна младата жена.
Церберът не се засмя на шегата, тъй че Алисия предпочете да благодари и да се запъти към библиотеката, сякаш знаеше къде се намира тя. Това неизменно бе най-ефикасният метод да се вмъкнеш в места с ограничен достъп: да се държиш така, сякаш знаеш къде отиваш и не се нуждаеш от разрешение или упътване. Внедряването е игра, подобна на съблазняването: онзи, който иска позволение, е изгубил от самото начало.