Алисия повървя на воля, разглеждайки любопитно салони със статуи и дворцови коридори, докато се натъкна на любезно създание с вид на библиофил, което се представи под името Полонио и ѝ предложи да я заведе до библиотеката.
– Никога не съм ви виждал тук – отбеляза Полонио, който изглеждаше така, сякаш познаваше женския пол единствено от стиховете на Петрарка.
– Днес е щастливият ви ден.
Тя завари Серхио Вилахуана в компанията на музите и на близо петдесетте хиляди книги, които съставяха издателския фонд на библиотеката на Академията. Журналистът седеше на една от масите пред малка цитадела от листа, изпъстрени с бележки и зачерквания, гризеше капачката на писалката си и мърмореше нещо под нос, мъчейки се да овладее ритъма на една непокорна фраза. Вилахуана имаше съзерцателното и флегматично обаяние на британски ерудит, преминало в средиземноморско безгрижие. Носеше сив вълнен костюм, вратовръзка с десен на позлатени перодръжки и шал с шафранен цвят, преметнат през раменете. Алисия пристъпи в залата и остави ехото от стъпките ѝ да възвести присъствието ѝ. Вилахуана излезе от унеса си и я изгледа с отчасти дипломатично, отчасти язвително изражение.
– Госпожица Грис, предполагам – рече той, като постави капачката на писалката си и се изправи вежливо.
– Наричайте ме Алисия, моля.
Тя му подаде ръка, която журналистът стисна с любезна усмивка, но донякъде резервирано. После ѝ направи знак да седне. Очите му, малки и проницателни, я наблюдаваха със смесица от подозрение и любопитство. Алисия посочи пръснатите по масата страници, някои с все още неизсъхнало мастило.
– Прекъснах ли ви?
– По-скоро ме избавихте – отвърна Вилахуана.
– Библиографско проучване ли?
– Речта по повод приемането ми в тази институция.
– Поздравления.
– Благодаря. Дано не ви се сторя рязък, госпожице Грис, Алисия, но ви очаквам вече от няколко дни и мисля, че можем да си спестим общите приказки и любезностите.
– Да разбирам ли, че дон Густаво Барсело ви е говорил за мен?
– И то с подробности, смея да твърдя. Да кажем, че сте му направили дълбоко впечатление.
– Това е една от специалностите ми.
– В това вече можах да се уверя. Всъщност някои от старите ви приятели в централния комисариат ви пращат много поздрави. Не се учудвайте, журналистите сме такива. Задаваме въпроси. Порок, който се добива с годините.
Вилахуана вече не се усмихваше и я гледаше втренчено.
– Коя сте вие? – попита без усуквания.
Алисия обмисли възможността да изтърси някоя лъжа – малка или опашата, – но нещо в погледа му ѝ подсказа, че това ще е сериозна тактическа грешка.
– Човек, който иска да научи истината за Виктор Матаиш.
– Клубът на желаещите напоследък май неспирно печели привърженици. Мога ли да попитам защо?
– Боя се, че не мога да ви отговоря на този въпрос.
– Тоест не можете, без да ме излъжете.
Алисия кимна.
– Нещо, което от уважение към вас няма да направя.
На лицето му отново се появи усмивка, този път иронична.
– И мислите, че ще ви е по-изгодно да ми влезете под кожата, отколкото да ме лъжете?
Тя запърха с мигли и доби най-сладкото си изражение.
– Не можете да ме упрекнете, че поне се опитах.
– Виждам, че Барсело ви е описал доста точно. Ако не можете да ми кажете истината, кажете ми поне причината за това.
– Истината би ви изложила на опасност.
– Значи ме предпазвате.
– В известен смисъл – да.
– И поради това би трябвало да съм благодарен и да ви помогна. Такава ли е идеята?
– Радвам се, че започвате да виждате нещата от моята гледна точка.
– Боя се, че ще ми трябва допълнителна мотивация. И нямам предвид прелестите ви. Плътта е слаба, но след навлизането в средната възраст здравият разум си възвръща позициите.
– Така разправят. Какво ще кажете за едно взаимноизгодно сътрудничество? От Барсело разбрах, че работите по една книга за Матаиш и изгубеното поколение от онези години.
– Може би е малко преувеличено да се говори за поколение, а че е изгубено – това е поетична волност, която се нуждае от потвърждение.
– Имам предвид Матаиш, Давид Мартин и останалите...
Вилахуана повдигна вежди.
– Какво знаете вие за Давид Мартин?
– Неща, които сигурно ще ви заинтересуват.
– Например?
– Например подробностите от предварителните следствия на Мартин, Матаиш и други затворници, изчезнали по всяка вероятност в затвора Монжуик между 1940 и 1945 г.