Журналистът се взираше в нея. Очите му искряха.
– Говорили ли сте с адвокат Брианс?
Алисия само кимна.
– Известно ми е, че той умее да си държи езика зад зъбите.
– Има и други начини да се узнае истината – загатна Алисия.
– В комисариата казват, че и това спада към уменията ви.
– Лошо нещо е завистта – отвърна тя.
– Това си е национален спорт – потвърди Вилахуана, който сякаш се наслаждаваше пряко волята си на малкия диалектически двубой.
– И все пак мисля, че не е добра идея да се обаждате в комисариата и да разпитвате за мен, особено сега. Казвам ви го за ваше добро.
– Не съм толкова тъп, госпожице. Не съм се обадил аз и моето име няма да излезе наяве. Както виждате, аз също вземам предпазни мерки.
– Радвам се да го чуя. В тия времена никоя предпазливост не е излишна.
– Поне за едно всички са единодушни – че не може да ви се вярва.
– В някои времена и места това е най-добрата препоръка.
– Не бих отрекъл. Кажете ми, Алисия, дали това случайно няма връзка с нашия неописуем министър дон Маурисио Валс и неговото старателно забравено минало на тъмничар? – попита журналистът.
– Какво ви кара да мислите така?
– Физиономията, която направихте, когато споменах името му.
Тя се поколеба за миг и Вилахуана кимна сякаш в потвърждение на собствените си подозрения.
– И какво, ако това е вярно? – попита Алисия.
– Да речем, че би пробудило интереса ми. Какъв тип взаимен обмен имахте наум?
– От строго литературно естество – отвърна тя. – Вие ми казвате всичко, което знаете за Матаиш, а аз ви обещавам достъп до цялата информация, с която ще разполагам, когато разреша този случай.
– А дотогава?
– Дотогава имате вечната ми признателност и удовлетворението от мисълта, че сте постъпили правилно, помагайки на дама в беда.
– Аха. Трябва да призная, че поне сте по-убедителна от вашия, осмелявам се да предположа, колега.
– Моля?
– Имам предвид онзи, който ме посети преди около две седмици и оттогава не се е вясвал – рече журналистът. – Не си ли обменяте информация в часовете за отдих? Или може би става дума за някой конкурент?
– Спомняте ли си името му? Ломана?
– Възможно е. Не го запомних. Годините си казват думата.
– Как изглеждаше той? – попита Алисия.
– Далеч не тъй изкусително като вас.
– Имаше ли белег на лицето?
Вилахуана кимна и погледът му се изостри.
– Да не би вие да сте му го направили?
– Поряза се при бръснене. Винаги е бил с две леви ръце. Какво му казахте?
– Нищо, което да не знаеше вече – отвърна Вилахуана.
– Той спомена ли Валс?
– Не изрично, но се забелязваше, че го интересуват престоят на Матаиш в Монжуик и приятелството му с Давид Мартин. Не е нужно да си особено проницателен, за да направиш връзката.
– И оттогава не сте го виждали повторно и не сте разговаряли с него?
Журналистът поклати глава.
– Ломана може да бъде много настойчив – рече Алисия. – Как успяхте да се отървете от него?
– Казах му каквото искаше да чуе. Или поне онова, което мислех, че иска да чуе.
– И по-точно...?
– Проявяваше голям интерес към къщата в подножието на Валвидрера, в която Виктор Матаиш живя със семейството си до арестуването му през 1941 г.
– Защо именно към къщата?
– Попита ме какво означава фразата „входът на лабиринта“. Искаше да знае дали става дума за някакво конкретно място – рече Вилахуана.
– И...?
– Казах му, че в романите от поредицата за лабиринта „входът“, мястото, от което Ариадна „пропада“ в подземния свят на онази друга Барселона, е бащината ѝ къща, тоест същата къща, в която живееха семейство Матаиш. Дадох му адреса и му обясних как да стигне дотам. Впрочем и сам би могъл да намери тази информация, ако бе изгубил един час в имотния регистър. Може би се е надявал да открие там съкровище или нещо още по-хубаво. Добре ли се справям засега?
– Ломана каза ли ви за кого работи? – попита Алисия.
– Показа ми значка. Също като във филмите. Не съм експерт, но ми се видя истинска. Вие имате ли такава?
Тя поклати глава.
– Жалко. Мислех си, че една фатална жена в служба на режима е нещо, което би могло да съществува само в роман на Жулиан Каракс.
– И вие ли четете Каракс?
– Как не! Това е светецът покровител на всички прокълнати романисти на Барселона. Би трябвало да се познавате. Фактически изглеждате като персонаж, излязъл от неговото перо.
Алисия въздъхна.
– Работата е важна, господин Вилахуана. Животът на няколко души е поставен на карта.