– Споменете поне един. По възможност с име и фамилия. Така навярно ще мога да погледна на нещата малко по-сериозно.
– Не мога да направя това – каза Алисия.
– Ясно. Заради собствената ми безопасност, предполагам.
Тя кимна.
– Макар и да не ви се вярва.
Журналистът скръсти ръце в скута си и замислено се облегна назад в стола си. Алисия почувства, че го губи. Време беше да му подхвърли още малко стръв.
– От колко време не сте виждали публична поява на министър Валс? – подметна тя.
Вилахуана разплете ръце с отново пробуден интерес.
– Продължавайте!
– Не бързайте толкова. Уговорката е да ми кажете каквото знаете за Матаиш и за Мартин, а аз при първа възможност ще ви кажа каквото мога. А то е много. Имате думата ми.
Журналистът се изсмя под сурдинка, но накрая кимна бавно.
– Включително и за Валс?
– Включително и за Валс – излъга тя.
– Предполагам, че е безполезно да ви моля да ми покажете книгата.
Алисия се разтопи в най-сладката си усмивка.
– И за това ли ме излъгахте?
– Само отчасти. Имах книгата допреди два дни, но я изгубих.
– Едва ли сте я забравили в трамвая.
Младата жена поклати глава.
– Уговорката, ако ми позволите тази промяна, е следната: вие ще ми кажете къде намерихте книгата, а аз ще ви разкажа онова, което ви интересува – рече Вилахуана.
Алисия понечи да отвори уста, но журналистът вдигна предупредително показалеца си.
– Ако още веднъж споменете личната ми безопасност, ще се видя принуден да ви пожелая късмет и приятен ден. Естествено, онова, което ми кажете, ще си остане между нас...
Тя дълго размишлява.
– Имам ли думата ви?
Вилахуана сложи ръка върху листовете, по които работеше.
– Заклевам се върху встъпителната си реч в Кралската литературна академия на Барселона.
Алисия кимна. Озърна се наоколо и се увери, че са сами в библиотеката. Журналистът я гледаше с очакване.
– Намерих я скрита в личното писалище на Маурисио Валс в кабинета на частната му резиденция преди една седмица.
– А мога ли да знам какво сте правили там?
Тя се наведе напред.
– Разследвах изчезването на министъра.
Погледът на Вилахуана пламна като бенгалски огън.
– Закълнете се, че правото да пиша по тази тема и всичко, което произлезе от нея, е само мое.
– Заклевам се върху встъпителната ви реч.
Вилахуана я гледаше втренчено в очите. Алисия дори не мигна. Журналистът вдигна от масата няколко празни листа и ѝ ги подаде заедно с писалката си.
– Вземете – рече. – Мисля, че ще пожелаете да си водите бележки...
35
– Запознах се с Виктор Матаиш преди около трийсет години, по-точно през есента на 1928 г. Тогава прохождах в занаята и работех в редакцията на „Ла вос де ла индустрия“, където запушвах дупки и правех от всичко по малко. По онова време Матаиш пишеше романи подлистници под различни псевдоними за едно издателство, ръководено от двама мошеници, Баридо и Ескобиляс; носеше им се слава, че мамят всички – като се почне от авторите и се стигне до доставчиците на хартия и мастило. Там публикуваха също Давид Мартин, Ладислао Байона, Енрике Маркес и цялото онова поколение от млади и гладуващи барселонски автори отпреди войната. Когато авансите на Баридо и Ескобиляс не му стигаха, за да закърпи месеца, а това се случваше често, Матаиш пишеше статии по поръчка за различни вестници, включително и за „Ла вос де ла индустрия“ – от къси разкази до великолепни хроники за пътешествия из места, които никога не бе посещавал. Спомням си един очерк, озаглавен „Мистериите на Византия“, който навремето ми се струваше шедьовър; Матаиш го бе съчинил от край до край без друга документация освен няколко стари пощенски картички от Истанбул.
– Само като си помисля, че вярвам на всичко, което чета във вестниците – въздъхна Алисия.
– Ех, не ви липсва нахалство. Както и да е, ония времена бяха други и вестникарите, които лъжеха в пресата, го правеха с финес. Работата е там, че неведнъж ми се налагаше да съкращавам текстовете на Матаиш при завършването на броя, когато трябваше да се освободи място за някоя реклама в последния момент или за ненавременните колонки на някой приятел на издателя. Веднъж, когато бе дошъл в редакцията да си вземе хонорарите, Матаиш се приближи до мен. Помислих, че ще ме накастри, но той само ми подаде ръка, представи ми се, сякаш не знаех кой е, и ми благодари, че именно аз орязвам текстовете му, когато няма друг изход. „Имате добро око, Вилахуана. Дано не ви го развалят тук“ – каза ми той.
Матаиш притежаваше елегантност. Не говоря за облеклото, въпреки че винаги носеше безупречен костюм от три части и кръгли очила с тънки рамки, които му придаваха вид на Марсел Пруст, но без мадленките; имам предвид обноските, говора, начина, по който се обръщаше към хората. Той беше онова, което префърцунените главни редактори наричат rara avis51. Освен това бе щедър човек, който правеше услуги, без да му ги искат и без да очаква нещо в замяна. Всъщност именно той не след дълго ме препоръча за един пост в редакцията на „Ла Вангуардия“; благодарение на неговата помощ успях да се измъкна от „Ла вос де ла индустрия“. По онова време Матаиш вече почти не пишеше за вестниците. Тази работа никога не му бе допадала, за него тя бе просто начин да повиши доходите си в трудните времена. Една от поредиците, които пишеше за Баридо и Ескобиляс, „Огледалният град“, в онези години бе доста популярна. Мисля, че двамата с Давид Мартин поддържаха целия екип на Баридо и Ескобиляс и работеха неспирно. Особено Мартин похаби малкото здраве и благоразумие, които имаше, пишейки до пълна изнемога. Матаиш, благодарение на семейството си, беше по-добре обезпечен.