– От видно семейство ли беше?
– Не точно, но имаше добрия или лошия късмет, зависи от гледната точка, да наследи имот от един свой чичо, доста странен чешит на име Ернесто; викаха му Захарния император. Матаиш бе любимият му племенник – или поне единственият роднина, когото чичото не мразеше. И тъй, малко след сватбата си Виктор Матаиш се премести във внушителна къща до „Каретера де лас Агуас“ на склона на Валвидрера; чичо Ернесто му я бе оставил заедно с някои акции от компанията за внос на колониални стоки, която бе основал след завръщането си от Куба.
– Чичо Ернесто от забогателите в Америка ли беше?
– Беше христоматиен пример за такъв богаташ. Напуснал Барселона на седемнайсетгодишна възраст, гол като пушка, макар и с една ръка в джоба на ближния. Гражданската гвардия го търсела, за да му строши краката, и по чудо успял да се вмъкне гратис на един търговски кораб, който отплавал за Хавана.
– И как се отнесла Америка към него?
– Много по-добре, отколкото той към нея. Повече от четири десетилетия по-късно чичо Ернесто се завърнал в Барселона със собствен кораб, издокаран в бял костюм и със скандинавска съпруга, трийсет години по-млада от него и купена по пощата. За този период Захарния император бил спечелил и профукал състояния, чужди и свои, в търговията със захар и оръжия. С помощта на цял батальон от любовници създал достатъчно копелета, за да насели всички Карибски острови. Освен това бил извършил безчинства, които биха му осигурили десет хиляди години в ада, ако на този свят имаше някаква справедливост и Господ, който да бди.
– Ако имаше – рече Алисия.
– Трябва да се каже, че в неговия случай, по липса на справедливост, имало поне известна ирония. Небесата действат така. Говори се, че малко след завръщането си от Куба Захарния император започнал да губи разсъдъка си заради отрова, която му дала с последната му тропическа вечеря една готвачка мулатка, огорчена и бременна със злоба и Бог знае още какво. В крайна сметка американският тузар си пръснал мозъка в мансардата на новопридобитото си имение, убеден, че къщата е обитавана от нещо, което пълзяло по стените и тавана и миришело на змийско гнездо... Нещо, което всяка нощ се вмъквало в спалнята му и се сгушвало в леглото му, за да му изсмуква душата.
– Впечатляващо – рече Алисия. – Ваша ли е драматургията?
– Заимствах я от Матаиш, който включи тази история – с известна литературна обработка – в един от романите от „Лабиринта“.
– Жалко.
– Реалността никога не превъзхожда белетристиката, поне не и качествената белетристика.
– А каква била реалността в този случай?
– По всяка вероятност съвсем прозаична. Най-достоверната теория се появила още в деня на опелото на чичо Ернесто – твърде посетено събитие, което се състояло в катедралата в присъствието на епископа, кмета и целия градски съвет. Да не говорим за всички онези, които дължали пари на починалия и били дошли, за да се уверят, че наистина е хвърлил топа и няма да се наложи да връщат дълга си. Та според мълвата, както тъкмо се канех да кажа, между чаршафите на покойния захарен магнат се вмъквала единствено дъщерята на икономката – една бойка седемнайсетгодишна хлапачка, която след време натрупала пари и слава като кабаретна танцьорка с артистичното име Дорис Лаплас и която всяка нощ му смучела... не точно душата.
– В такъв случай самоубийството...
– Явно било подпомогнато. Види се, на многострадалната съпруга на богаташа (а после нека разправят, че скандинавките били студени!) ѝ писнало да ѝ слагат рога години наред и една нощ срещу Еньовден решила да гръмне мъжа си с ловджийската пушка, която той държал до леглото си, ако случайно дойдели анархистите.