– Образцова история.
– Жития на светци и грешници – типично барселонски жанр. Каквато и да е достоверната версия на събитията, къщата бе изоставена в продължение на години и мълвата за магии и проклятия, която я бе съпътствала, откак чичото бе положил първия камък, не секна дори когато младоженците Виктор и Сусана се нанесоха там. Трябва да кажа, че къщата не беше приятна. Веднъж Матаиш ме разведе из нея; от това място човек го полазваха тръпки – поне така ми подейства на мен, който си падам по музикални комедии и леки романси. Имаше стълбища, които не водеха никъде, един коридор с огледала, разположени така, че когато вървиш по него, сякаш някой те следва, а в подземието богатият чичо бе поръчал да направят басейн с мозаечно дъно. Мозайката изобразяваше лицето на първата му съпруга в Куба – Леонор, момиче на деветнайсет лета, което се самоубило, забивайки фуркет в сърцето си, защото било убедено, че е забременяло от змия.
– Каква прелест! И на това място вие изпратихте Ломана?
Вилахуана кимна с лукава усмивка.
– А разказахте ли му за коварните духове от отвъдното и за странностите на къщата? Ломана може да бъде много суеверен и боязлив, когато се касае за такива неща...
– Неприятно ми е да си призная, но и аз останах с това впечатление и тъй като субектът не ми вдъхна симпатия, предпочетох да не му давам непоискани сведения, за да не му разваля изненадата.
– Вярвате ли в тези неща? В магиите и проклятията?
– Вярвам в литературата. А понякога и в кулинарното изкуство, особено когато става дума за добре приготвен ориз. Останалото са измами или полуистини – зависи от гледната точка. Нещо ми подсказва, че ние с вас си приличаме по това. По отношение на литературата, имам предвид, не на гастрономията.
– И какво стана после? – попита Алисия, жадна да се върне към разказа за Матаиш.
– Истината е, че никога не съм чувал Матаиш да се оплаква от намеса на отвъдния свят или нещо подобно. Бих казал, че той вярваше в тия измишльотини още по-малко, отколкото в политическите речи, които по онова време вече бяха превърнали тази страна в кокошарник. Току-що се бе оженил за Сусана, в която беше безпаметно влюбен, и работеше неуморно в един кабинет с изглед към цяла Барселона. Сусана беше крехко създание с деликатно здраве. Кожата ѝ бе почти прозрачна; прегърнеше ли я човек, имаше чувството, че ще я скърши. Тя се изморяваше много лесно и понякога се налагаше да прекара целия ден в леглото – просто нямаше сили да стане. Матаиш винаги бе загрижен за нея, но я обичаше лудо; мисля, че чувството беше взаимно. Гостувах им няколко пъти и макар че къщата, както вече казах, бе малко зловеща за моя вкус, струваше ми се, че въпреки всичко бяха щастливи. Поне в началото. Когато Матаиш слизаше в града (както се изразяваше той), често се отбиваше в редакцията на „Ла Вангуардия“ и двамата излизахме да обядваме заедно или да пием кафе. Винаги ми говореше за романа, по който работеше в момента, и ми даваше да прочета няколко страници, за да узнае мнението ми, макар че впоследствие почти не се съобразяваше със забележките ми. Използваше ме като опитно зайче, тъй да се каже. В ония дни той все още бе наемен работник. Пишеше под не знам колко псевдонима на твърда цена за дума. Здравето на Сусана изискваше постоянни медицински грижи и лекарства, а Матаиш допускаше да я посещават само най-добрите специалисти. Не го интересуваше дали за целта ще трябва да жертва собственото си здраве, работейки без отдих. Жена му мечтаеше да има деца. Лекарите ѝ бяха казали, че трудно ще забременее. И че ще ѝ струва скъпо.
– Но все пак стана чудо.
– Да. След няколко помятания и години на мизерия Сусана зачена през 1931 г. Матаиш не смееше да диша от страх, че тя отново ще изгуби бебето, а може би и живота си. Но този път нещата завършиха добре. Сусана винаги бе искала да има дъщеря и да ѝ даде името на своята сестра, която бе изгубила в детството си.
– Ариадна.
– Докато се опитваха да си направят бебе, Сусана помоли Виктор да започне нова книга, различна от всичко, което бе писал дотогава. Книга, предназначена не за друг, а за това момиченце, което тя буквално сънуваше. Сусана разправяше, че го е виждала насън и е разговаряла с него.
– Така ли се появиха книгите за „Лабиринта“?
– Да. Матаиш започна да пише първата част от поредицата за приключенията на Ариадна в една магическа Барселона. Мисля, че ги пишеше не само заради детето, но и за себе си. Винаги ми се е струвало, че тези книги в известен смисъл бяха предупреждение.
– За какво?