– За онова, което предстоеше да се случи. Вие сигурно сте били много млада тогава, още дете, но в годините преди войната вече си личеше, че работата отива на зле. Това се надушваше, витаеше във въздуха...
– Ето ви едно добро заглавие за вашата книга.
Вилахуана се усмихна.
– Мислите ли, че Матаиш си е представял какво ще се случи?
– Не само той, но и мнозина други. Трябваше да си сляп, за да не го видиш. Той често говореше за това. Понякога го чувах да казва, че мисли да замине в чужбина, но жена му не искаше да напусне Барселона. Тя смяташе, че ако заминат, никога няма да забременее. А после вече беше късно.
– Разкажете ми за Давид Мартин. Вие познавахте ли го?
Журналистът извъртя очи.
– Мартин ли? Малко. Засичали сме се два-три пъти. Матаиш ми го представи един ден, когато имахме среща в бар „Каналетас“. Двамата бяха добри приятели от младини, още преди на Мартин да му хвръкне чивията, но Матаиш все още го ценеше високо. За мен той, да си призная, беше най-странният човек, когото съм виждал през живота си.
– В какъв смисъл?
Вилахуана се поколеба за миг, преди да отговори.
– Давид Мартин беше забележително умен и талантлив, вероятно повече, отколкото бе добре за него. Но, по мое скромно мнение, беше напълно отнесен.
– Отнесен?
– Луд за връзване.
– Какво ви кара да мислите така?
– Наречете го интуиция. Мартин чуваше гласове... И нямам предвид посланията на музите.
– Искате да кажете, че е бил шизофреник?
– Кой знае. Знам само, че Матаиш беше загрижен за него, и то много. Такъв си беше Виктор, тревожеше се за всички освен за себе си. Мартин явно се бе забъркал в някаква каша и двамата вече почти не се виждаха. Мартин отбягваше хората.
– Нямаше ли семейство, което да му помогне?
– Никого си нямаше. А дори и да имаше, в крайна сметка го прогонваше. Единствената му връзка с реалния свят бе едно девойче на име Изабела, негова ученичка. Според Матаиш само Изабела го поддържаше жив и успяваше да го предпази от самия него. Виктор често казваше, че единственият истински демон на Мартин е неговият мозък, който го изяжда жив.
– Единственият истински демон? Нима имаше и други?
Вилахуана сви рамене.
– Не зная как да ви го обясня, без да ви разсмея.
– Опитайте все пак.
– Ами както ми разказа веднъж Матаиш, Мартин вярваше, че е подписал договор с един загадъчен издател, който му възложил да съчини свещено писание, своего рода Библия на една нова религия. Не правете такава физиономия. Според Матаиш, Мартин се срещал сегиз-тогиз с този тип, някой си Андреас Корели, за да получи неговите указания от задгробния свят или нещо такова.
– А Матаиш, естествено, се съмняваше в съществуването на въпросния Корели.
– Малко е да се каже, че се съмняваше. Бе го поставил в своя списък на невероятните неща редом с феята на зъбчетата. Все пак ме помоли да направя някои проучвания в издателските среди, за да видим дали ще открием предполагаемия издател. И аз ги направих. Преобърнах небето, земята и всичко помежду им.
– И?
– Единственият Корели, когото открих, беше един бароков композитор на име Арканджело Корели – може би сте чували за него.
– Кой тогава бе онзи Корели, за когото Мартин работеше или си въобразяваше, че работи?
– Мартин мислеше, че е друг вид архангел – от ония, падналите.
Журналистът постави на челото си два пръста като рога и се усмихна лукаво.
– Дяволът ли?
– С опашка и копита. Един Мефистофел със скъп шивач, демон, дошъл от преизподнята, за да го изкуши да сключи фаустовски договор за написването на прокълната книга, която щяла да стане основата на една религия, предназначена да подпали света. Нали ви казвам, луд за връзване. Такъв бе и краят му.
– Имате предвид затвора Монжуик?
– Това се случи малко по-късно. В началото на трийсетте години, вследствие на бълнуванията си и тоя странен съюз с куцичкото дяволче, Давид Мартин трябваше да избяга презглава от Барселона, когато полицията го обвини в серия от престъпления, които така и не бяха разрешени. Изглежда, че по чудо бе успял да напусне страната. Но представете си колко луд трябва да е бил, за да му хрумне да се върне в Испания по време на войната. Задържали го в Пучсерда малко след като прекосил Пиренеите. Завърши в крепостта Монжуик като мнозина други. Както и Матаиш малко по-късно. Там се срещнаха отново, след като не се бяха виждали с години... Това се казва печален край.
– А знаете ли защо се е върнал? Макар и да не е бил съвсем с ума си, Мартин сигурно си е давал сметка, че ако се върне в Барселона, рано или късно ще го заловят...
Вилахуана сви рамене.
– Защо правим най-големите глупости в тоя живот?