– От любов, от алчност, от отчаяние...
– Знаех си, че в действителност сте романтичка.
– Върнал се е от любов, значи?
– Кой знае. Нямам идея какво друго е очаквал да намери на едно място, където половината страна избива другата половина в името на парцали с различни цветове...
– Въпросната Изабела?
– Не зная... Тази част от пъзела още не съм я намерил.
– За същата Изабела ли говорим, която малко по-късно се е омъжила за книжаря Семпере?
Вилахуана я изгледа с известна изненада.
– Вие откъде знаете това?
– Да речем, че си имам източници.
– Които няма да е зле да споделите с мен.
– Ще го сторя при първа възможност. Имате думата ми. Значи беше същата Изабела?
– Да. Изабела Жисперт, на която бе съдено да стане Изабела де Семпере – дъщеря на собствениците на магазина „Жисперт“, който все още си стои зад „Санта Мария дел Мар“.
– Мислите ли, че тя е била влюбена в Давид Мартин?
– Напомням ви, че се омъжи не за него, а за книжаря Семпере.
– Това не доказва нищо – отвърна Алисия.
– Вероятно сте права.
– Вие познавахте ли я?
Журналистът кимна.
– Бях на сватбата.
– Изабела видя ли ви се щастлива?
– Всички булки са щастливи в сватбения си ден.
Този път Алисия се усмихна лукаво.
– Що за човек беше тя?
Мъжът сведе очи.
– Разговарял съм с нея само един-два пъти.
– Но сигурно ви е направила някакво впечатление.
– Да, Изабела правеше впечатление.
– И?
– Стори ми се, че е от онези рядко срещани хора, заради които тоя скапан свят си струва да се посети.
– Бяхте ли на погребението ѝ?
Вилахуана кимна бавно.
– Вярно ли е, че е починала от холера?
Сянка помрачи погледа на журналиста.
– Така разправят.
– Но вие не вярвате в това.
Той потвърди.
– Тогава защо не ми разкажете останалото?
– Честно казано, историята е много печална и бих искал да я забравя.
– Затова ли толкова години пишете книга за нея? Книга, която навярно ви е ясно, че никога не ще можете да публикувате, поне не и в тази страна...
Вилахуана се усмихна тъжно.
– Знаете ли какво ми каза Давид Мартин последния път, когато го видях? Беше през една нощ, в която тримата – той, аз и Матаиш – пийнахме повечко в „Ел Шампаньет“, за да отпразнуваме повода, че Виктор бе завършил първата книга от „Лабиринта“.
Алисия поклати глава.
– Не зная как разговорът се отклони към старата тема за писателите и пиенето. Тогава Мартин, който можеше да изпие цяла вана с алкохол, без умът му да се замъгли, ми каза нещо, което запомних завинаги. „Човек пие, за да си спомни, и пише, за да забрави.“
– Може би не е бил толкова луд, колкото е изглеждал.
Вилахуана кимна безмълвно с помръкнало от спомени лице.
– Разкажете ми тогава онова, което от толкова години се опитвате да забравите – рече Алисия.
– После да не кажете, че не съм ви предупредил – отвърна той.
Откъс от
ЗАБРАВЕНИТЕ:
ВИКТОР МАТАИШ И КРАЯТ НА ИЗГУБЕНОТО ПОКОЛЕНИЕ НА БАРСЕЛОНА
от Серхио Вилахуана
(Издателство „Дестино“, Барселона, 1989)
Ето как започва първият абзац от един забавен и ироничен текст със заглавие „Мастило и сяра“, написан от Виктор Матаиш през 1933 г. и вдъхновен по всяка вероятност от злоключенията на неговия приятел и колега Давид Мартин:
Не е нужно да си Гьоте, за да знаеш, че рано или късно всеки писател, достоен да се нарече такъв, среща своя Мефистофел. Добросърдечните писатели, ако изобщо има такива, му дават своята душа. Останалите му продават душите на непредпазливите, изпречили се на пътя им.
Виктор Матаиш, който бе достоен за званието писател и го бе спечелил с труд и постоянство, срещна своя Мефистофел в един есенен ден през 1937 г.
Ако дотогава си беше същинска еквилибристика да се издържаш с литература, то избухването на войната унищожи напълно крехката издателска машина, в която Матаиш бе намирал цел и прехрана. Хората продължаваха да пишат и да публикуват, но новите висши жанрове бяха пропагандата, памфлетът и панегирикът, поставени в служба на величави каузи, пропити с врява и кръв. За броени месеци Матаиш, подобно на мнозина други, изпадна до положението да разчита само на чуждата милостиня и на случайността, а по онова време те правеха ниски залози.
Последните издатели, на които бе поверил поредицата „Лабиринтът на духовете“, бяха двама прозорливи господа – Ревелс и Баденс. Баденс, забележителен ценител на изисканите ястия и земните дарове, се бе оттеглил временно във вилата си в Ампурдан, за да отглежда домати и да наблюдава тайните на трюфелите, докато чакаше безумието на времената да се уталожи. Той беше роден оптимист, изпитваше отвращение към неуредиците и искаше да вярва, че конфликтът няма да се проточи повече от два-три месеца, а след това Испания ще се върне към естественото си състояние на хаос и абсурди, в което винаги имаше място за литература, добра храна и предприемачество. Ревелс, тънък познавач на жонгльорството на властта и политическия театър, бе избрал да остане в Барселона и да не затваря издателството, макар че печелеше под минимума. Издаването на литература бе станало твърде несигурно; основната част от дейността бе насочена към печатането на агитационни речи, памфлети и образцови епопеи за по-голяма слава на героите на деня, които се сменяха всяка седмица благодарение на вътрешните борби и на подмолната гражданска война в рамките на открито обявената, която засягаше републиканците. По-черноглед от своя съдружник, който все така му изпращаше кашони с великолепни домати и други зеленчуци, Ревелс предугаждаше, че тая работа ще се проточи и ще завърши от зле по-зле.