При все това Ревелс и Баденс продължаваха да плащат от спестяванията си малка заплата на Матаиш под формата на аванс за бъдещи творби. Въпреки задръжките си, писателят неохотно приемаше парите. Ревелс нехаеше за угризенията му и настояваше. Когато спорът неизменно се насочеше към скрупулите или към онова, което издателят наричаше превземки на човек, който още не е гладувал истински, Ревелс се усмихваше лукаво и го уверяваше: „Виктор, не плачете за нас, защото ще се погрижа един ден да ни обезщетите за всичко, което ви даваме в аванс“.
Благодарение на тази помощ Матаиш успяваше да набавя храна за семейството си – ситуация, която вече изглеждаше привилегирована. Повечето му колеги се намираха в доста по-несигурно положение с отчайващи изгледи. Някои от тях се бяха присъединили към опълчението в пристъп на силни чувства и романтизъм. „Ще изтребим фашистките плъхове в гнилото им леговище“ – скандираха те. Не един упрекваше Виктор, че не се присъединява. Това бяха времена, в които много хора приемаха за кредо пропагандните плакати, налепени из града. „Онзи, който не е готов да се бори за свободата си, не я заслужава“ – казваха му те. Матаиш, който подозираше, че имат право, се разкъсваше от угризения. Трябваше ли да остави Сусана и дъщеричката си Ариадна в къщата на хълма и да отиде да воюва с тъй наречените националисти? „Не зная за коя нация говорят, но тя не е моята – каза му един приятел, с когото отиде да се сбогува на гарата, – а не е и твоята, макар и да нямаш смелост да се бориш.“ Матаиш се прибра вкъщи, засрамен от себе си. Сусана го прегърна разтреперана и избухна в плач. „Не ни оставяй – умоляваше го тя. – Твоята родина сме Ариадна и аз“.
Докато конфликтът се разрастваше, Матаиш установи, че не е в състояние да пише. Седеше с часове пред пишещата машина, зареял поглед в хоризонта зад прозорците. С времето започна да слиза почти всеки ден в града – за да търси възможности, както си казваше, или за да избяга от самия себе си. Повечето му познати просеха протекции на смутния черен пазар на васалитета и робията, възникнал в сянката на войната. Сред изгладнелите хора на перото бе плъзнал слух, че Матаиш получава безвъзмездно заплата от Ревелс и Баденс. Старият му приятел Мартин вече го бе предупредил: „Завистта е гангрената на писателите, тя ни скапва приживе, преди забравата да ни покоси безпощадно.“ След броени месеци познатите му вече се правеха, че не го познават. Щом го видеха отдалече, минаваха на другия тротоар, шушукаха си помежду си и се кискаха презрително. Други пък го подминаваха, свели поглед.
Началните месеци на раздора бяха потопили Барселона в странна летаргия от страхове и вътрешни схватки. Фашисткият бунт се бе провалил в града в първите дни след преврата и на някои им се искаше да вярват, че войната е останала далече, че това ще е просто поредното изсилване на генерали с нисък ръст и къси гениталии и че само след седмици нещата ще се върнат към трескавата ненормалност, характерна за обществения живот на страната.
Матаиш вече не вярваше в това. И се боеше. Знаеше, че гражданската война никога не е един конфликт, а сбор от малки или големи стълкновения, преплетени помежду си. Официалната ѝ памет винаги е на летописците, свързани с победилите или загубилите, но не и на онези, които са уловени между двете клики и рядко са виновни за запалването на фитила. Мартин често казваше, че в Испания презират врага, но мразят независимия, който не се хваща на никаква въдица. Матаиш отначало не му вярваше, но постепенно започна да мисли, че единственият непростим грях в Испания е да не вземаш страна и да отказваш да се присъединиш към едно или друго стадо. А там, където има стада от шилета, винаги ще се появят и гладни вълци. Матаиш бе научил всичко това пряко волята си и вече надушваше кръвта във въздуха. По-късно щеше да има време да се скрият мъртвите и да се нароят измислици. Сега бе моментът да се вадят ножовете и да се вършат низости. Войните омърсяват всичко, но изчистват паметта.