В онзи злокобен ден през 1937 г., в който съдбата му щеше да се промени, Матаиш бе слязъл в града, за да се види с Ревелс. При всяка тяхна среща издателят го канеше да обядват в бар „Велодромо“, близо до издателство „Орбе“ на „Диагонал“, и му даваше скришом плик с малко пари, с които да изхранва семейството си още няколко седмици. Него ден Матаиш за пръв път отказа да вземе плика. Ето как описва тази сцена в „Спомен за мрака“, нещо като романизирана хроника на войната и на годините, отвели го в затвора – непубликувана хроника, в която той е само един от героите, видян през погледа на всезнаещ разказвач, който може да е (а може и да не е) Смъртта:
Остъкленият фронтон на големия бар „Велодромо“ се издигаше на улица „Мунтанер“, само на няколко крачки от „Диагонал“. Салонът с таван на светска катедрала и светлина като в аквариум предлагаше убежище на онези, които все още искаха да вярват, че животът продължава и че и утре е ден. Ревелс винаги избираше една маса в ъгъла, от която виждаше целия локал и можеше да следи кой влиза и излиза.
– Не, господин Ревелс. Повече не мога да приемам вашата милостиня.
– Това не е милостиня, а инвестиция. Трябва да знаете, че двамата с Баденс сме убедени, че след десет или двайсет години вие ще сте един от най-четените автори в цяла Европа. Ако не стане така, аз ще се запопя, а Баденс ще смени трюфелите с мортадела. Заклевам се в тези охлюви на скара.
– Вие и вашите хрумвания!
– Бъдете така добър да вземете парите.
– Не!
– От милиони испанци да попадна на единствения, който не взема пари под масата!
– Какво ви казва по този повод вашето кристално кълбо?
– Вижте, Виктор, на драго сърце бих приел една книга от вас в замяна на аванса, но сега не можем да я публикуваме. Вие добре знаете това.
– В такъв случай ще трябва да почакам.
– Може да минат години. В тази страна има хора, които няма да мирясат, докато не се изколят едни други. У нас, когато хората си изгубят ума, което се случва често, са способни да си прострелят крака, ако смятат, че от това съседът им ще окуцее. Тази работа ще се проточи. Послушайте ме.
– Тогава по-добре да умра от глад, отколкото да доживея да видя това.
– Много героично. Простете, че не се просълзявам от вълнение. Такава ли участ искате за жена си и дъщеря си?
Сломен, Матаиш затвори очи.
– Не говорете така.
– Ами тогава вие не говорете глупости. Вземете парите.
– Ще ви върна всичко. До последния грош.
– В това никога не съм се съмнявал. Хайде, хапнете нещо, че не сте сложили залък в уста. И занесете този хляб вкъщи. Между другото, отбийте се в издателството, защото Баденс ви е изпратил кашон с прекрасни зеленчуци от Ампурдан. Бъдете така добър да го вземете, че кабинетът е заприличал на зарзаватчийница.
– Вие тръгвате ли вече?
– Трябва да свърша някои неща. Пазете се, Виктор. И продължавайте да пишете, че някой ден пак ще започнем да публикуваме, а вие трябва да ни направите богати.
Издателят си тръгна и го остави сам на масата. Матаиш знаеше, че е дошъл само за да му даде парите. Щом мисията му бе изпълнена, Ревелс бе предпочел да си отиде, за да му спести срама и унижението от чувството, че е неспособен да издържа семейството си без подаяния. Матаиш омете чинията си и тъкмо взе да пъха останалите парчета хляб в джобовете си, когато нечия сянка падна върху масата. Той вдигна очи и видя един млад мъж с твърде износен костюм и с папка, подобна на онези, които се трупат из съдилищата и канцелариите на регистъра. Човекът изглеждаше твърде крехък и беззащитен, за да е политкомисар с враждебни намерения.
– Имате ли нещо против да седна?
Матаиш поклати глава.
– Казвам се Брианс. Фернандо Брианс. Адвокат съм, макар че нямам вид на такъв.
– Виктор Матаиш, писател, макар че и аз нямам вид на такъв.
– Какви времена, а? Способният човек прилича на нищожество, а онзи, който допреди два дни е бил нищожество, сега прилича твърде много на себе си.
– Адвокат и философ, доколкото виждам.
– И всичко това на твърде конкурентна цена – съгласи се Брианс.
– С радост бих ви наел, за да защитавате самолюбието ми, но се боя, че средствата ми са оскъдни.
– Не се бойте. Вече имам клиент.