– Тогава кой съм аз в тази история? – попита Матаиш.
– Щастлив творец, избран за твърде доходна работа.
– О, нима? И кой е вашият клиент, ако мога да попитам?
– Човек, желаещ да запази личната си територия.
– Че кой не желае да я запази?
– Онзи, който я няма.
– Забравете за момент философа и призовете адвоката – рече Матаиш. – С какво мога да ви бъда полезен – на вас или на вашия клиент?
– Клиентът ми е личност с голяма значимост и още по-голям капитал. Той е от хората, за които се казва, че си имат всичко.
– Точно тези хора винаги искат още.
– В случая това още включва вашите услуги – уточни Брианс.
– Какви услуги може да предложи един романист във военно време? Моите читатели не искат да четат, искат да се избиват взаимно.
– Мислили ли сте някога да напишете биография? – попита адвокатът.
– Не. Пиша художествени измислици.
– Някой би казал, че няма по-измислен жанр от биографията.
– С едно евентуално изключение: автобиографията – съгласи се Матаиш.
– Именно. Като романист навярно ще приемете, че в часа на истината историята си е история.
– Като романист приемам само аванси. По възможност суха парà.
– И до това ще стигнем. Но – погледнато поне на теория – една хроника е съставена от слова, от езикови средства. Нали така?
– Всичко е съставено от слова и езикови средства – отвърна Матаиш с въздишка. – Дори и софизмите на един адвокат.
– А какво е един писател, ако не труженик на словото? – попита Брианс.
– Човек без професионални перспективи, когато хората престанат да използват мозъка си и започнат да мислят с дебелото черво, за да не кажа по-силна дума.
– Виждате ли? Дори когато прибягвате до сарказъм, се изразявате изящно.
– Защо не преминете към същината, господин Брианс?
– Моят клиент не би могъл да го каже по-добре.
– Продължавайки в духа на сарказма, ако вашият клиент е толкова важен и могъщ, не сте ли вие доста скромен адвокат, за да представлявате интересите му? Не се обиждайте.
– Не се обиждам. Всъщност сте напълно прав. Бях нает непряко.
– Обяснете ми – рече Матаиш.
– Услугите ми бяха потърсени чрез престижна адвокатска кантора, която представлява клиента.
– Какъв късмет сте извадили! И защо тук не се появи някой член на тази първокласна кантора?
– Защото тя е в зоната на националистите. Технически погледнато, разбира се. Иначе лично клиентът е в Швейцария, мисля.
– Моля?
– Клиентът ми и неговите адвокати се намират под закрилата на генерал Франко – обясни Брианс.
Матаиш хвърли подозрителен поглед към околните маси. Като че ли никой не обръщаше внимание на разговора им, но това бяха времена на недоверие, в които дори стените имаха уши.
– Това трябва да е шега – сниши глас Матаиш.
– Уверявам ви, че не е.
– Бъдете така добър да станете и да се махнете оттук. Ще се престоря, че не съм ви видял и не съм ви чул.
– Отлично ви разбирам, господин Матаиш, повярвайте ми. Но не мога да направя това.
– И защо не?
– Защото, ако изляза през тази врата, без да съм наел услугите ви, не мисля, че утре ще съм още жив. Същото важи за вас и за семейството ви.
Настъпи продължително мълчание. Матаиш сграбчи за ревера адвокат Брианс, който го гледаше с безкрайна тъга.
– Вие казвате истината... – промълви писателят по-скоро на себе си.
Брианс кимна. Матаиш го пусна.
– Защо точно аз?
– Съпругата на клиента е ваша ревностна читателка. Казва, че ѝ харесва как пишете. Най-вече любовните истории, другите не чак толкова.
Писателят закри лицето си с ръце.
– Ако това може да ви послужи за утеха, възнаграждението е великолепно – добави адвокатът.
Матаиш го изгледа между пръстите си.
– А на вас какво ви плащат?
– Оставят ме да продължа да дишам и поемат дълговете ми, които не са малки. Стига да се съгласите.
– А ако откажа?
Брианс сви рамене.
– Разправят, че в тия времена наемните убийци в Барселона вземат много евтино.
– Откъде да зная... тоест откъде знаете вие, че тези заплахи са реални?
Адвокатът сведе очи.
– Когато зададох същия въпрос, ми изпратиха пакет с лявото ухо на моя съдружник в кантората, Хусид. Казаха ми, че докато не получат отговор, всеки ден ще ми изпращат други пакети. Вече ви обясних, че престъпните услуги в този град са евтини.
– Как се казва клиентът ви? – попита Матаиш.
– Не зная.
– В такъв случай какво знаете?
– Че хората, които работят за него, не се шегуват.
– А той?
– Зная, че е банкер. Важна клечка. Зная, или се досещам, че е един от двамата или тримата банкери, които финансират войската на генерал Франко. Зная, или по-скоро ми дадоха да разбера, че е суетен и много чувствителен към присъдата, която би могла да му даде историята. И че съпругата му, страстна читателка и поклонничка на творчеството ви, както вече казах, го е убедила, че се нуждае от биография, която да въплъти постиженията му, величието му и забележителния му принос за благото на Испания и на света.