– Всеки кучи син се нуждае от биография – най-лъжливият от всички жанрове – отсъди Матаиш.
– Не бих оспорил думите ви, господин Матаиш. Искате ли да чуете добрата част?
– Имате предвид запазването на живота?
– Сто хиляди песети, внесени в сметка на ваше име в Швейцарската национална банка при приемане на поръчката, и още сто хиляди при публикуване на творбата.
Писателят го погледна изумен.
– Докато смилате тези цифри, нека да ви обясня процедурата. Когато приемете и подпишете договора, ще започнете да получавате чрез моята кантора двуседмично възнаграждение, което ще трае, докато работата е в ход, без това да намали целокупната сума на хонорарите ви. Впоследствие ще ви изпратят, отново чрез мен, вече съществуващ документ, който съдържа първата версия на биографията на моя клиент.
– Значи аз не съм първият автор?
Брианс и този път само сви рамене.
– Какво е станало с моя предшественик? – попита Матаиш. – И него ли ви изпратиха в пакети?
– Не зная. Доколкото разбрах, съпругата на клиента е преценила, че неговият труд няма стил, класа и savoir faire52.
– Не разбирам как можете да се шегувате с такива неща.
– За предпочитане е пред това да се хвърля под някой влак в метрото. Във всеки случай, този документ, който, доколкото съм осведомен, е в съвсем зачатъчно състояние, ще ви послужи за материал и основа. Задачата ви е да напишете образцова биография на въпросната личност, изхождайки от данните на тези страници. Разполагате със срок от една година. След преглед на забележките на клиента ще имате още шест месеца, за да включите необходимите промени, да огладите текста и да подготвите подходящ за издаване ръкопис. И ако позволите да отбележа, най-хубавото е, че не е нужно да подписвате труда си и не е нужно някой да знае, че вие сте авторът. Всъщност вашето и моето мълчание са неизбежни условия за осъществяването на сделката.
– Какво означава това?
– Може би трябваше да кажа от самото начало, че в действителност става дума за автобиография. Вие ще напишете книгата в първо лице и моят клиент ще я подпише.
– Вероятно вече си е избрал заглавие.
– Работно. „Аз, ХХХХХХ. Мемоарите на един испански финансист“. Мисля, че се допускат алтернативни предложения.
Тогава Матаиш направи нещо, напълно неочаквано и за Брианс, и за самия него. Прихна да се смее. Смя се, докато му потекоха сълзи и клиентите на заведението започнаха да му хвърлят кòси погледи, чудейки се как някой би могъл да се кикоти така, когато нещата отиват от трън, та на глог. Когато си възвърна самообладанието, писателят пое дълбоко дъх и погледна Брианс.
– Да разбирам ли, че това означава „да“? – попита адвокатът обнадежден.
– Имам ли друг избор?
– Алтернативата е на нас двамата да ни теглят куршума на улицата утре или вдругиден и да сторят същото със семействата ни – по– скоро рано, отколкото късно.
– Къде да се подпиша?
Няколко дни по-късно, измъчван от безсъние, съжаления и догадки, Матаиш не издържа и отиде в издателство „Орбе“. Ревелс не го бе излъгал: помещенията ухаеха прелестно на зеленчукова градина. Цели щайги с продукти от светилището на Баденс бяха наредени по коридорите между купчини книги и папки с неплатени фактури. Ревелс изслуша внимателно разказа на писателя, като същевременно душеше един великолепен домат, който въртеше между пръстите си.
– Как ви се струва? – попита Матаиш, когато приключи изложението на събитията.
– Божествен. Само като го помириша, ми идва апетит – отвърна издателят.
– Имам предвид моята дилема – настоя писателят.
Ревелс остави домата на масата.
– Не сте имали друг избор, освен да приемете – заяви той.
– Казвате ми го само защото знаете, че това искам да чуя.
– Казвам ви го, защото ми се иска да ви виждам жив и здрав и защото ни дължите пари, които се надяваме да си върнем някой ден. Получихте ли вече обещаните материали?
– Част от тях.
– И...?
– Истински бълвоч.
– Да не сте очаквали сонетите на Шекспир?
– И аз не знам какво очаквах.
– Поне сте започнали да си правите догадки и навярно вече знаете за кого става дума.
– Имам едно предположение – потвърди Матаиш.
Очите на Ревелс светнаха заинтригувано.