– Разкажете...
– От това, което прочетох, подозирам, че става дума за Убач.
– Мигел Анхел Убач? Дявол да го вземе! Барутния банкер?
– Изглежда, че не му е приятно да го наричат така.
– Майната му! Ако не му е приятно, да вземе да финансира някоя обществена дейност, а не война.
– Какво знаете за него вие, който знаете всичко за всички? – попита Матаиш.
– Само за онези, които имат значение – уточни Ревелс.
– Наясно съм, че светът на голтаците и нехранимайковците не крие романтично очарование за вас.
Издателят не обърна внимание на закачката, запленен от тази интрига на високо ниво. Той надникна от вратата на кабинета си и повика едно от доверените си лица – Лаура Франкони.
– Лаура, елате за минутка, ако можете...
Докато я чакаха, Ревелс сновеше неспокойно из кабинета. След малко, заобикаляйки две щайги с лук и праз, Лаура Франкони влезе в стаята и щом видя Матаиш, се усмихна и отиде да го целуне за поздрав. Дребна и жизнерадостна, Лаура беше един от мозъците, които умело движеха работите на издателството.
– Как ви се струва щандът с плодове и зеленчуци? – поинтересува се тя. – Да ви сложа ли малко тиквички?
– Нашият приятел Матаиш току-що е сключил договор с боговете на войната – заяви издателят.
Споменатият въздъхна.
– Защо не се подадете през прозореца и не го разгласите с мегафон? – попита той.
Лаура Франкони притвори вратата и го изгледа загрижено.
– Разкажете ѝ – каза Ревелс.
Матаиш изложи събитията съвсем сбито, но на нея ѝ стигаше кратката версия, за да допълни между редовете. Когато писателят приключи, тя само сложи унило ръка на рамото му.
– Впрочем тоя кучи син Убач има ли си вече издател, който да публикува тези нелепици? – попита Ревелс.
Лаура му хвърли изпепеляващ поглед.
– Просто отбелязвам една делова възможност – рече издателят. – Тия времена не са за превземки.
– Ще ви бъда признателен, ако получа от вас съвет и помощ – напомни му Матаиш.
Лаура го хвана за ръката и го погледна в очите.
– Приемете парите. Напишете на оня хвалипръцко каквото ви поиска и се махнете от тази страна завинаги. Препоръчвам ви Аржентина. Там има земя в излишък и убийствени бифтеци.
Матаиш погледна Ревелс.
– Амин – рече издателят. – Аз самият не бих могъл да го кажа по-добре.
– Нямате ли някой съвет, който да не включва прекосяване на земното кълбо и изпращане на семейството ми в изгнание?
– Вижте, Матаиш. Каквото и да направите, поемате голям риск. Ако спечели кликата на Убач, която има сериозни изгледи, предусещам, че щом изпълните задачата си, ще станете неудобен и ще се погрижат да ви отстранят. А ако спечелят републиканците и някой научи, че сте сътрудничили на един от лихварите на Франко, спукана ви е работата.
– Приказно!
– Ние можем да ви помогнем да се махнете оттук. Баденс има връзки с едно търговско параходно дружество и за броени дни бихме могли да ви изпратим в Марсилия заедно със семейството ви. Оттам вие поемате нещата в свои ръце. На ваше място бих послушал госпожица Лаура и бих заминал за Америка – Северна или Южна, все тая. Важното е да отидете отвъд земи и морета.
– Ще ви идваме на гости – заяви Лаура. – Освен ако не се наложи да приемете всички ни като квартиранти – както са тръгнали нещата в тая страна...
– И ще ви носим домати и друг зарзават за гарнитура към скарата, която ще можете да нагъвате с плячката от двеста хиляди песети – отсече Ревелс.
Матаиш изсумтя.
– Жена ми не иска да напусне Барселона.
– Подозирам, че не сте ѝ разказали всичко това – рече издателят.
Писателят кимна. Ревелс и Лаура Франкони се спогледаха.
– Аз също не искам да замина – каза Матаиш. – Това е моят дом, за добро или зло. Нося го в кръвта си.
– Същото важи и за маларията, но невинаги е здравословно – отбеляза Ревелс.
– Имате ли някоя ваксина против Барселона?
– Всъщност добре ви разбирам. И аз бих разсъждавал така. Макар че не бих имал нищо против да видя свят, особено с пълни джобове. Но пък и не е нужно да вземете решение веднага. Засега разполагате с година-година и половина, за да го обмислите. Докато не предадете книгата и войната не се прекрати, въпросът ще остане висящ. Постъпете така, както правите с нас – никога не си спазвате сроковете и ни държите в неведение.
Лаура потупа писателя по гърба в знак на подкрепа. Ревелс взе великолепния образец на ампурданската флора и му го подаде.
– Доматче?
Оцеляла е само част от ръкописа на „Спомен за мрака“, но по всичко личи, че Матаиш е предпочел да се предаде пред обстоятелствата. Няма доказателства, че е връчил първоначалната версия на автобиографията на Мигел Анхел Убач преди първите месеци на 1939 г. Когато войната приключи и франкистката армия влезе победоносно в Барселона, Матаиш все още се занимаваше с редакцията и с промените, които му бяха поискани. Повечето от тях вероятно са били възложени от Федерика, съпругата на Убач, у която предаността към фашизма се съчетаваше с голям усет към изкуствата и литературата. След като предаде окончателната версия на книгата, писателят, който може би бе възнамерявал да последва съвета на издателите си и да напусне страната заедно със семейството и хонорарите си, в крайна сметка пренебрегна предупреждението и реши да остане. Най-вероятната причина за това решение, което той все отлагаше, беше обстоятелството, че междувременно жена му забременя за втори път.