Убач вече се бе завърнал триумфално в Испания, окичен със слава и с благодарността на висшите ешелони на режима заради дейността си като банкер на кампанията на националистите. Това бяха времена на мъст, но и на възнаграждение. Промените обхванаха всички сфери на живота – мнозина изпаднаха в забрава, в нищета или вътрешно изгнание, а други се сдобиха с власт и престиж. Във всеки периметър на обществения живот тази чистка се провеждаше с неумолимо усърдие. Политическото пребоядисване – дълбоко вкоренена традиция на полуострова – достигна филигранно майсторство. Загиналите във войната бяха стотици хиляди, но забравените и прокълнатите бяха още повече. Голяма част от някогашните познати и колеги на Матаиш, които преди се отнасяха с презрение към него, сега отчаяно търсеха помощта, препоръките и състраданието му. Повечето от тях скоро щяха да се озоват в затвора, където след години угаснаха завинаги. Някои бяха екзекутирани без много церемонии. Други посегнаха на живота си или се споминаха от болести и скръб.
Както можеше да се предвиди, най-претенциозните и бездарните преминаха в другия лагер и като протежета и царедворци на новия режим отбелязаха напредъка, който не бяха постигнали със собствени заслуги. Политиката често е убежище за посредствени и неуспели творци. На това поприще те могат да се развиват, да се перчат с власт и най-вече да си отмъстят на всички, които с труд и талант са покорили недостижими за тях върхове, като същевременно твърдят самоотвержено, че правят всичко в служба на родината.
През лятото на 1941 г., две седмици след раждането на Соня, втората дъщеря на Сусана и Виктор Матаиш, се случи нещо необичайно. Семейството тъкмо се наслаждаваше на една слънчева и спокойна неделя в дома си на „Каретера де лас Агуас“, когато се зададе кортеж автомобили. От първата кола слязоха четирима въоръжени мъже в костюми. Матаиш си помисли най-лошото, но в този миг забеляза, че от втората кола – мерцедес почти като онзи, който возеше генералисимус Франко – слязоха господин с изискани маниери и руса дама, окичена с бижута и пременена, сякаш отиваше на кралска коронация. Това бяха Мигел Анхел Убач и съпругата му Федерика.
Матаиш, който така и не бе разкрил пред жена си истината за книгата, в която бе погребал повече от година и половина от живота си – книгата, спасила нейния живот, – почувства, че земята се продънва под нозете му. Смутена, Сусана попита кои са тези знатни гости, които тъкмо пресичаха градината. През този дълъг следобед доня Федерика щеше да говори вместо Виктор. Дон Мигел Анхел се оттегли в кабинета му, за да беседват за мъжки работи, докато се черпеха с бренди и пури (донесени от банкера като подарък), а в това време доня Федерика стана най-добрата приятелка на клетата простосмъртна, която едва се държеше на крака, все още слаба от раждането. Въпреки слабостта ѝ доня Федерика я остави да отиде в кухнята, за да приготви чай, който тя не благоволи да опита, и да донесе сухи пасти, които тя не би дала и на кучетата. Жената на Убач гледаше как Сусана куцука насам-натам, докато тя стоеше в компанията на двете момиченца, Ариадна и малката Соня; необяснимо защо, те бяха най-прелестното нещо, което бе виждала през живота си. Как бе възможно две толкова сладки създания, преливащи от светлина и живот, да се появят от тази двойка голтаци? Да, Матаиш може би имаше някакъв талант, но и той бе като всички творци, сиреч слуга; пък и единствената му действително добра книга беше „Къщата с кипарисите“. Останалите не бяха нищо особено и бяха разочаровали доня Федерика с неясните си и зловещи сюжети. Тя не пропусна да му каже това, когато се ръкуваше с него, разочарована и от дистанцираното му държане, сякаш не се радваше да я види. „Истински добра беше само първата ви книга“ – заяви тя. Фактът, че се бе оженил за тая селячка, която не умееше нито да се облича, нито да разговаря, затвърди мнението на банкершата. Матаиш ѝ бе послужил за убиване на времето, но той никога нямаше да се нареди сред великите.