– Ами разкажете ми. Помогнете ми да довърша историята. Посъветвайте ме какво да направя.
– Имате ли семейство, Вилахуана?
– Жена и четири деца.
– А обичате ли ги?
– Повече от всичко на света. Накъде биете?
– Да ви кажа ли какво трябва да направите? Ама наистина?
Журналистът кимна.
– Допишете речта си. Забравете за Матаиш. За Мартин. За Валс и за всичко, което ми разказахте. Забравете и за мен, кракът ми не е стъпвал тук.
– Не се бяхме разбрали така – възрази Вилахуана. – Излъгахте ме...
– Добре дошъл в клуба – отвърна Алисия, запътила се вече към изхода.
2
Малко след като излезе от Академията, Алисия трябваше да спре в една уличка, за да повърне. Подпря се на студения каменен дувар и затвори очи; жлъчният сок горчеше в устата ѝ. Пое дълбоко дъх и се постара да се съвземе, но отново ѝ призля. Щеше да падне на колене, ако някой не я бе подхванал. Когато се обърна, Алисия видя загриженото лице на Ровира, чирака шпионин, който я гледаше съкрушено.
– Добре ли сте, госпожице Грис?
Тя се опита да си поеме дъх.
– Може ли да знам какво правиш тук, Ровира?
– Е... отдалече ви видях да залитате и... Извинявайте.
– Добре съм. Върви си.
– Но вие плачете, госпожице.
Алисия силно го отблъсна с две ръце.
– Махай се оттук, глупако – скастри го тя, повишавайки тон.
Ровира се сви и побърза да се отдалечи с уязвено изражение. Алисия се подпря на стената. Избърса сълзите си с ръце и закрачи, стиснала гневно устни.
На път към къщи срещна един амбулантен търговец и купи от него евкалиптови лукчета, за да премахне горчивия вкус в устата си. Качи се бавно по стълбите и когато стигна до вратата на апартамента си, чу гласове, долитащи отвътре. Навярно Фернандито бе дошъл да получи нареждания или да даде отчет за мисията си и се бе помирил с Варгас, помисли си тя. Отвори вратата и видя Варгас, застанал прав до прозореца. А на канапето, спокойно усмихнат и с чаша чай в ръка, седеше Леандро Монталво. Пребледняла, Алисия замръзна на прага.
– Пък аз си мислех, че ще се радваш да ме видиш, Алисия – каза Леандро и се изправи.
Тя пристъпи няколко крачки, като пътьом свали палтото си и размени поглед с Варгас.
– Не... не знаех, че ще дойдете – измънка. – Да бях знаела...
– Всичко се реши в последния момент – продължи Леандро. – Пристигнах късно снощи, но всъщност не бих могъл да избера по-подходящо време.
– Мога ли да ви предложа нещо? – попита Алисия.
Той показа чашата си.
– Капитан Варгас беше така любезен да ми приготви превъзходен чай.
– Двамата с господин Монталво обсъждахме обстоятелствата по случая – обади се Варгас.
– Колко хубаво...
– Хайде, дай ми целувка, Алисия, че от сума дни не съм те виждал.
Тя се приближи до него и докосна бузите му с устни. Блясъкът в очите на Леандро ѝ подсказа, че е доловил жлъчката в дъха ѝ.
– Наред ли е всичко? – попита той.
– Да. Стомахът ми е малко разбъркан. Нищо повече.
– Трябва да се грижиш по-добре за себе си. Ако не съм аз да те наглеждам, съвсем се запускаш.
Алисия кимна с покорна усмивка.
– Хайде, седни. Разкажи ми. Разбрах от капитана, че си имала ангажимент тази сутрин. Среща с някакъв журналист, мисля.
– В крайна сметка ми върза тенекия. Вероятно не е имал какво да ми каже.
– В тази страна точността не е на почит.
– Така казва и Варгас – отбеляза Алисия.
– За щастие, все още има хора, които работят, и то добре. Като вас, които практически разрешихте този случай.
– Нима?
Алисия погледна Варгас, който сведе очи.
– Е, имам предвид онова за „Метробарна“, шофьора и Санчис. Случаят е, както се казва, в кърпа вързан. Тези улики са много солидни.
– Но са само косвени. Нищо повече.
Леандро се разсмя благосклонно.
– Е, какво ви разправях, Варгас? Алисия никога не е доволна от себе си. Перфекционистка ни е тя.
– Крушата не пада по-далече от дървото – изтъкна Варгас.
Алисия тъкмо се канеше да попита Леандро какво прави в Барселона, когато вратата на жилището се отвори рязко и Фернандито, запъхтян от тичането по стълбите, нахълта във всекидневната.
– Госпожице Алисия, пресни новини! Няма да повярвате какво открих!
– Сигурно си занесъл по погрешка моята поръчка отсреща – прекъсна го Алисия, впила поглед в него.
– Виж ти – рече Леандро. – Кой е този услужлив кавалер? Няма ли да ми го представиш?
– Това е Фернандито. Момчето от бакалницата.
Младежът преглътна на сухо и кимна.
– Е? Донесе ли каквото ти казах? – попита кисело Алисия.
Фернандито я гледаше онемял.
– Поръчах ти яйца, мляко, хляб и две бутилки „Пералада“. А също и зехтин. Какво неясно има тук?