– Моля ви, не ме наранявайте, не...
Гласът на Санчис премина в писък, когато един от мъжете допря щипките на генератора до тестисите му.
– Не плачете, човече, още нищо не сме ви направили. Хайде, погледнете ме в очите. Погледнете ме.
Разплакан като дете, Санчис вдигна очи. Ендая му се усмихваше.
– Я да видим, Санчис. Аз съм ваш приятел. Това е само между вас и мен. Без тайни. Помогнете ми и аз ще ви закарам вкъщи при жена ви, където ви е мястото. Ама не плачете, де! Не обичам да гледам как един испанец циври, мамка му. Тук плачат само хората, които имат какво да крият. А ние нямаме какво да крием, нали така? Тук няма тайни, защото всички сме приятели. И аз знам, че държите в плен Маурисио Валс. И ви разбирам. Валс е кучи син, да. Да, да! Не се притеснявам да го кажа. Видях документите. Зная, че ви е принуждавал да нарушавате закона, да продавате несъществуващи акции. Аз не разбирам от тия работи, за мен финансите са тъмна Индия. Но дори невежа като мен може да схване, че Валс ви е заставял да крадете от негово име. Ще ви го кажа ясно: този тип, министър или не, е негодник. Това ви го казвам аз, който поне от тия работи разбирам, защото ги гледам всеки ден. Но нали знаете как е в тая страна? Човек струва толкова, колкото приятелите, които има. По това няма спор! А Валс има много приятели. И то сред управниците. Но всичко си има граници. В един момент човек трябва да каже „стига“! Вие сте пожелали да вземете правосъдието в свои ръце. Вижте, разбирам ви, но сте сгрешили. Нали за това сме ние, това ни е работата. Сега единственото, което искаме, е да намерим тоя мошеник Валс, за да се изясни всичко. За да можете вие да се приберете вкъщи при вашата госпожа и да тикнем най-сетне Валс в затвора – време му е да отговаря за всичко, което е надробил. И за да мога аз да изляза в отпуск, че вече ми е ред. А тук не се е случило нищо. Разбирате ме, нали?
Санчис се опита да каже нещо, но зъбите му тракаха толкова силно, че думите звучаха неясно.
– Какво казвате, Санчис? Престанете да треперите, че нищо не ви разбирам.
– Какви акции? – успя да изрече директорът.
Ендая въздъхна.
– Разочаровате ме, Санчис. Мислех, че сме приятели. А човек не обижда приятелите си. Не тръгваме добре с вас. Опитвам се да ви улесня, защото всъщност разбирам какво сте направили. Друг може и да не разбере, но не и аз. Защото знам какво е да се бориш с тая сган, която си мисли, че стои над всичко. Затова ще ви дам още един шанс, понеже ми допадате. И един приятелски съвет: понякога човек трябва да знае кога не му изнася да се прави на тарикат.
– Не зная за какви акции говорите – измънка Санчис.
– Не ми хленчете, мамка му. Не виждате ли в какво неудобно положение ме поставяте? Аз трябва да изляза от тази стая с резултати. Просто и ясно. И вие го разбирате. Всъщност нещата са много прости. Когато животът ти го вкарва отзад, мъдро е да станеш педал. А на вас, приятелю мой, животът ще ви го вкара наистина голям. Не усложнявайте нещата. На този стол са седели мъже, сто пъти по-корави от вас, и са издържали не повече от четвърт час. А вие сте изнежен господинчо. Не ме принуждавайте да правя неща, които не искам да правя. За последен път: кажете ми къде държите Валс и тук все едно не е станало нищо. Тази нощ ще се приберете при съпругата си невредим.
– Моля ви... Не ѝ правете нищо... Тя не е добре – замоли Санчис.
Ендая въздъхна и бавно се приближи, тъй че лицето му се озова само на сантиметри от неговото.
– Слушай, нещастник такъв – рече той с много по-студен тон, отколкото бе използвал до момента. – Ако не ми кажеш къде е Валс, ще ти изпържа топките, докато се насереш, а после ще хвана твоята женичка и бавничко ще ѝ изтръгна месото от костите с нажежени клещи, за да разбере, че за всичките ѝ беди е виновен лигльото, за когото се е омъжила.
Санчис затвори очи и застена. Ендая сви рамене и отиде до генератора.
– Ти си знаеш.
Банкерът отново вдъхна онзи металически мирис и усети как подът трепери под стъпалата му. Крушката примигна няколко пъти. После всичко избухна в огън.
4
Леандро държеше слушалката и кимаше. От три четвърти час бе на телефона. Варгас и Алисия го наблюдаваха. Двамата бяха видели сметката на бутилката вино. Когато Алисия понечи да стане, за да потърси друга, капитанът я спря, ругаейки под нос. Тя започна да пали цигара от цигара, като не откъсваше поглед от Леандро, който слушаше и кимаше спокойно.
– Разбирам. Не, естествено, че не. Ще се заема с това. Да, господине. Ще му кажа. И на вас.
Леандро затвори телефона и им отправи морен поглед, в който в равна степен се четяха облекчение и загриженост.